Това щеше да се окаже една от предсмъртните акции на Червените бригади и този нещастен полицай бе последната жертва, дадена от град Рим, който бе сред най-засегнатите от екстремистките действия на тази групировка.
— Толкова е млад — каза Лия.
— Още дете — съгласих се аз, загледан в човека, преди да го обгради тълпата, която мълвеше молитви и проклятия. Един карабинер, който пазеше Френското посолство, се опитваше да въведе ред. От съседната сграда се появи доктор, който провери пулса на полицая и тъжно поклати глава.
— Защо са го убили? — попита Лия.
— Заради униформата. Защото представлява правителството. Представлява управата на Рим — казах.
— Трябва да има някаква по-сериозна причина — рече тя. — Постави се на мястото на родителите му.
— Това е политиката, миличко — казах. — От нея всички оглупяват. Като пораснеш, ще разбереш какво съм искал да кажа.
— Не казвай за това на Ледар, като се видиш днес с нея — предупреди ме Лия, докато я носех на ръце обратно към спалнята. — За да не се разочарова от Рим.
— Няма.
— Дали ще смогнат да измият кръвта, преди тя да дойде?
— За това поне европейците ги бива — успокоих я аз и я сложих в леглото. — Само нашия век като погледнеш, ще видиш, че са имали достатъчно практически упражнения по измиване на кръв. В това отношение са ненадминати.
След като настаних Ледар Ансли в гостната, веднага й разказах за сутрешното убийство и я поканих да прекара с мен един типичен ден на живеещ в Рим американец. Тя беше живяла две седмици във Венеция и Париж главно в компанията на Майк и неговите несекващи спомени за собственото му семейство и родния ни град, опитвайки се да я приобщи към екипа на последния си проект. Поведох я из криволичещите улички на Рим, защото това бе единственият начин да загърбим темата. В Рим ти трябват само десетина минути, за да забравиш, че на този свят има и други градове. Да наблюдавам как Ледар изпада във възторг пред всеки камък с надпис или порутена колона представляваше за мен огромно удоволствие. В Рим всяка твоя крачка съвпада с крачките на някой отколешен цезар, папа или варварин. Сякаш се носехме над историята на Запада, докато Ледар ми разказваше за Уотърфорд. Цивилизациите се бяха подредили на пластове като колосани ризи в шкаф.
Когато изкачихме хълма, спряхме и се загледахме в една красива млада двойка, която излизаше от параклиса на Палацо деи Консерватори, сред радостните овации на роднини, приятели и случайни минувачи като нас.
Двамата с Ледар си пробихме път из тълпата, влязохме в двора на музея, където гигантските части на статуята на Константин Велики стояха разхвърляни в пълен безпорядък из целия двор. Минахме покрай огромна жилеста ръка, голяма колкото корабна кухня — само показалецът й беше по-висок от мен
— Тъй като си писателка, Ледар, и тъй като пишеш на английски, тук има нещо свято, което непременно трябва да видиш — казах и посочих латинските слова върху един антаблеман.
— Но аз не разбирам латински — отвърна Ледар. — Какво пише?
— Една възрастна англичанка ми показа тази плоча, когато бяхме тук с Лия. Каза ми, че е поставена в чест на император Клавдий, превел римските легиони през Ламанша. А после добави: „Представяте ли си изумлението на нашите деди, като са видели слонове да дебаркират по брега край Дувър?“
— Сигурно са се чувствали като нас, когато за пръв път видяхме телевизия — каза Ледар и се усмихна.
— Тихо! — изкомандвах. — Без шеги. Когато Клавдий се завърнал след успешната си кампания в Англия, той заръчал да бъде изписан този надпис върху „лист“ най-качествен бял мрамор. Погледни внимателно тези четири неравни букви: БРИТ.
— Нищо не разбирам. Предавам се — каза Ледар.
— Тук за пръв път се споменава името Британия, английският остров. Нашият роден език, скъпа южнячко, е започнал оттук.
— Не мога да си го представя. От такива неща получавам главоболие — рече Ледар.
— На това място трябва да коленичим, изпълнени с благоговение.
— Направи го ти, скъпи. Аз съм с чорапогащник, страх ме е, че ще си пусна бримка.
— Ха! Не си голяма романтичка.
— Романтичка съм, когато става дума за хора, Джак — отвърна Ледар. — Но когато става въпрос за камъни, умея да сдържам чувствата си.
Излязохме от музея и тръгнахме към Римския форум. На Виа ди Сан Теодоро спряхме да пием вода от чешмичката пред Белгийското посолство. Кристално чиста и студена, тази вода извираше от Апенините и имаше вкус на сняг, топящ се в шепите на горска самодива. Продължихме по улицата към антикварния магазин, където веднъж месечно плащах наема си.