— Съкровище, твърде много телевизия гледаш.
— Това не е телевизионно шоу, Джак — каза Ледар. — Това е самата действителност, истинска телеграма. Прочети я!
Отворих плика внимателно. Телеграмата гласеше: „Връщай се у дома. Мама умира от рак. Дюпре.“
Станах, отидох до перилата на терасата и се загледах в черната лента на реката, после в светлините на хълма над Трастевере. Ледар взе телеграмата, прочете я и ахна.
След това неочаквано и за самия мен се изсмях — идиотско хихикане, което не можех да потисна. Освободих се от всички задръжки, увиснали като гроздове по буквите на тази телеграма, сякаш бяха самият забранен плод. Запревивах се от смях. Смях, пълен с болка и безсилие.
— Джак — обади се Ледар. — Моля те, кажи ми какво има, за да се посмея и аз. Разбира се, човек може да реагира по всевъзможни начини на подобна телеграма, но смехът не е един от тях.
— Сигурен съм, че майка ми не е болна — казах. — Тя просто крои нещо. Нещо грандиозно. Луси е страхотен стратег.
— Откъде знаеш, татко? — попита Лия и грабна телеграмата от ръцете на Ледар. Прочете я, разплака се и се сгуши в Ледар. Телеграмата отвори стара семейна рана, която отдавна бях забравил. Не знаех откъде да започна, за да обясня на Ледар и на дъщеря си онези случки в моя живот, когато мама ме бе заплашвала със собствената си скоропостижна смърт.
— Това са нейните номера, за да й обърна внимание — казах аз, но никой не ми повярва. — Това е прастара история. Между нас двамата.
— Не е ли по-добре да се обадиш на брат си и да провериш? — подсказа ми Ледар.
— Татко, ако ти ми изпратиш телеграма, че си болен — проплака Лия, — аз веднага ще тръгна.
— Кикот! — възмути се Ледар. — Това е последното нещо, което съм очаквала от теб. Луси може и да не е най-добрата майка, но със сигурност заслужава една-две сълзи.
— Казвам ви, тя не е болна от рак, а още по-малко е тръгнала да умира. Може реакцията ми да ви се струва ужасна, но когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че ще изляза прав.
— Защо трябва да се смееш, след като баба умира? Какво ще кажеш, ако аз се разсмея при вестта за твоята смърт? — попита Лия.
Тя отново се разхленчи и Ледар я притисна към себе си.
Загледах се в двете за момент и казах:
— Лия, не съм те подготвил за този момент, защото изобщо не предполагах, че ще се стигне до него. Смятах, че родителите ми ще умрат и ще си бъдат погребани без много шум и най-важното — без някой да ме уведомява за това. Изричното ми желание беше никой никога повече да не ме безпокои за нищо — нито братята ми, нито родителите ми, нито който и да било друг от моето ужасно семейство. Но кой ме слуша!
— Татко, това е и мое семейство.
— Само в абстрактен смисъл. Ти дори не си ги виждала от години и нищо не знаеш за тях. Майка ми не е тръгнала да умира, помнете ми думите. Тя просто театралничи. Пак е измислила някаква сензация.
— Защо, Джак? Ракът не е ли достатъчна сензация? — попита Ледар, като продължаваше да гали дългата коса на Лия.
— Тя твърди, че има рак. Ако майка ми каже, че навън времето е хубаво, аз бих й повярвал, само ако преди това е минала през детектора на лъжата или пък ако ми представи нотариално заверено удостоверение от дежурния синоптик. Виж какво, тя цял живот ни е натяквала, че умира от рак. Това е стар неин номер. Тя просто смята, че ракът е нещо, с което би могла да събуди съчувствие у собствените си безчувствени и неблагодарни деца.
— И никой ли няма да си помръдне пръста, ако тя наистина умира? — попита смаяна Ледар.
— Ти не слушаш какво ти говоря. Тя ни извъртя абсолютно същия номер преди петнайсет години. Това представление вече съм го гледал. Не само аз, но и братята ми. И ще ти го докажа. Ела с мен в хола и ще се обадя на онзи натрапник Дюпре. Лия, ти ще слушаш по другия телефон. А ти, Ледар, ще можеш да се намесиш от моя в добродушните ни семейни закачки. Фамилията Маккол е известна в цял Уотърфорд с веселяшката си дандания, с изключителния потенциал на своята духовитост, с острия като рапира ум, с...
— Какво означава „дандания“? — попита Лия.
— Какво означава дандания ли? — повторих аз. — Италия, изглежда, ти се отразява зле. Губиш връзка с естествения колорит на родния си език.
Лия се просна на леглото ми до телефона, а аз отидох до другия апарат и завъртях номера на брат ми, с когото ме разделяха шест часови зони. Той живееше в хубава къща до Колумбийския университет.
Щом телефонът иззвъня, попитах Лия: