— Там ли си, съкровище?
— На леглото ти, татко. Не искам да изпусна нито една дума.
— Казвал ли съм ти, че ти си най-великолепното създание, което някога е живяло на планетата Земя?
— Само стотина пъти. Но ти си предубеден, защото си ми баща.
— Ало? — обади се Дюпре Маккол в този миг с произношение и интонация, които бих разпознал и след стогодишно отсъствие от Южна Каролина.
— Дюпре, това съм аз, Джак. Джак Маккол. Твоят брат.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам, но аз нямам брат на име Джак. Името ми е познато и съм чувал легенди за съществуването на това момче, но, съжалявам, приятелче, не мога да ти помогна. Доколкото ми е известно, в нашето семейство няма брат на име Джак.
— Много смешно, Дюпре. Мога да преглътна някоя и друга добродушна шега по повод на моето изчезване от семейния кръг, но не прекалявай.
— О, нима така ти прозвуча — като добродушна шега? Тогава извинявай, скапано копеле такова! Бесен съм и да знаеш, че щом задникът ти цъфне тук, ще го съдера от бой.
— Лия, кажи „здравей“ на чичо Дюпре — обадих се аз.
— Здравей, чичо Дюпре. Аз съм твоята племенница, Лия. С голямо нетърпение очаквам да се видим.
— Лия, мила — каза Дюпре доста смутено. — Не обръщай внимание на това, което току-що казах на баща ти. Просто се шегувахме с този разхайтен негодник. Как си, скъпа?
— Добре съм, чичо Дюпре. Скоро ще стана на девет години.
— Моят син също е на девет години. Казва се Приольо.
— Какво хубаво име. Не го бях чувала преди.
— Навремето се ожених за момиче от Чарлстън. Те кръщават децата си с фамилни имена. Странен обичай, разпитай твоя старец, той ще ти разкаже.
— Дюпре, получих телеграмата ти. Затова се обаждам.
— Скъпа, може ли да си поговорим на две уши с татко ти? — попита Дюпре. — Знам защо те е курдисал на телефона, но той после ще ти каже всичко, за което сме си говорили. Искам да сме само двамата, да си кажем някои неща като брат на брата. Съгласна ли си, Лия?
— Разбира се, чичо Дюпре. Татко, може ли?
— Да, съкровище. После ще ти разкажа всичко, нищо няма да скрия.
— Ей, Лия — провикна се Дюпре. — Тук всички много те обичат. Не се познаваме добре, но с нетърпение те очакваме.
Лия затвори телефона.
— Дюпре, телеграмата.
— Доколкото те познавам, обаждаш се да провериш дали не е номер.
— Бързо загряваш. Избухнах в смях, когато я прочетох. Дъщеря ми и Ледар Ансли, която е тук, в Рим, окачествиха поведението ми като недопустимо.
— Всеки един от братята е избухнал в смях при новината.
— И другите ми братя са се превивали от смях — обърнах се аз към Ледар, която стоеше и ме наблюдаваше. Лия беше седнала до нея на канапето. Заприличаха ми на съдебни заседатели.
— Виж, Джак, знам, че не вярваш — каза Дюпре. — Чудиш се дали не те лъжа за състоянието на мама. Нека да се разберем, тигре, мислиш ли, че ще тръгна да събирам четирима кретени като вас само за да си направя майтап?
— Не, не вярвам да си чак такъв почитател на майтапа — признах. — Тогава от какъв рак страда?
— На този въпрос няма да ти отговоря — каза Дюпре. — Имам право, нали?
— Да не би да искаш да ми кажеш... — започнах аз, досещайки се какво следва.
— Познай — каза Дюпре. — Ти си първият, на когото давам тази възможност. Ако се замислиш, Бог има странно чувство за справедливост. Мама страда от левкемия.
Изревах и пак избухнах в смях, докато Лия и Ледар се спогледаха с нескриван ужас в очите.
— Това нова лъжа ли е? — попитах, след като ми мина пристъпът.
— Самата истина е — отвърна Дюпре. — Това е болестта, която ще довърши нашата майка. — Искаше да каже още нещо, но се спря и тогава усетих как тонът му се промени. — Джак, тя е в кома. Може и да не излезе от нея. Иска да дойдеш — продължи Дюпре. — Още преди това ме бе помолила да ти се обадя. Тогава й отговорих, че си имам достатъчно проблеми, за да се занимавам с лайно като теб.
— Какъв е този звук? — попитах.
— Какъв звук?
— Дюпре, плачеш ли?
— Малко. И какво от това?
— Никога не съм те чувал да плачеш.
— Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, приятел. Мама умира. Можеш да се кикотиш колкото си щеш, но аз бях при нея и я видях със собствените си очи. Тя е зле, Джак, и не мисля, че й остава много време.
Погледнах часовника си и започнах да премислям самолетните разписания и какви резервации мога да направя утре, когато бюрото на „Алиталия“ отвори.