— Когато се махнах — казах аз, — исках да изчезна от собствения си живот. Познато ли ти е това чувство?
— Не — отвърна той. — Никак.
— Ние сме различни.
— Харесвам хора като себе си повече, отколкото хора като теб — каза Далас.
— Аз също — отвърнах и двамата се разсмяхме. Въпреки че бяхме семейство от наранени души, минали през много житейски изпитания, все още успявахме да намерим утеха в лечителните свойства на смеха. Този мрачен хумор ни бе запазил както от лицемерната набожност, така и от сляпото отчаяние.
— Как са скъпата ти жена и семейство? — попитах.
— Добре. Благодаря ти, че се интересуваш — отвърна.
— Не се безпокой. Няма да се обърна към нея с „мис Скарлет“, като я видя.
— Много мило — рече Далас.
— Събра ли смелост да й кажеш, че още Линкълн е освободил негрите от робство?
— Виж какво, въобще не ми пука, че мразиш жена ми.
— Аз не мразя жена ти, Далас — отвърнах, доволен от отбранителната му позиция. — Нищо, че се носи като португалска гемия... или медуза в морето. Просто нямам доверие на жени, които плуват във въздуха с блуждаещ поглед.
— Така ти се струва, защото има хубава стойка. Двамата сме много щастливи.
— Щом чуя някой мъж да заявява с патетичен глас, че е много щастлив със съпругата си, без някой да го е питал, веднага ми замирисва на съдебни зали, любовници и среднощни полети до Доминиканската република за спешен развод. Щастливите съпрузи, Далас, никога не споменават този факт. Те просто си живеят на седмото небе и често се усмихват.
— Откога у теб това положително отношение към нещата, Джак? — каза той. — Дълго време ти липсваше.
— Няма нищо по-кретенско от положителното отношение — отвърнах. — То е прекалено американско!
— Радвам се, че отново си тук, Джак — каза Далас и поклати глава. Запали мотора и майсторски излезе от тясното място, където беше паркирал. — Сякаш беше вчера, когато те смятах за най-чудесното момче на света.
— Времето лети.
— Радвам се, че се върна, Джак. дано мама не свърши, преди да стигнем болницата.
Реших да зачекна една по-безопасна тема.
— Къде ще отседна?
— Може да останеш при нас, ако така предпочиташ, но татко настоява да идеш при него. Каза, че можеш да се настаниш в старата си стая.
— Супер! Само за това съм си мечтал — изсъсках през зъби.
— Джак, той се чувства ужасно самотен. Сам ще се увериш. Трудно е да мразиш човек, който е толкова безпомощен и гледа единствено как да ти се докара.
— Напротив, много е лесно.
— Не ти ли писва понякога да се правиш на всезнайко?
— Не! — озъбих се аз. — А на теб не ти ли писва да задаваш глупави въпроси?
— Няма ли да простиш никога на мама и татко за това, че са такива, каквито са? — попита Далас и се вторачи в тъмната лента на шосето, което водеше от Гардън Сити до малкия мост над река Савана.
— Не, това е единственото нещо, което не мога да им простя.
— Добре, великане — отвърна той мрачно. — Едната половинка от твоите проблеми със света е на път да бъде разрешена.
— Внимавай в пътя, адвокате — отвърнах, — навлизаме в родния щат.
Тъй като Савана служи за граница между два щата, всички други реки бледнеят по важност пред нея. Едно крайпътно табло ни уведомяваше, че се разделяме с Джорджия, а друго ни посрещаше с „Добре дошли“ в щата, където всички деца на семейство Маккол бяха родени, отгледани и белязани с обичаите и диалектите на родния си край.
Но сред членовете на моето семейство се вие и друга река, опасва лагуните на духа и ни обрича на загадъчна, споена със силата на кръвта връзка. Хората около нас винаги са смятали съвсем погрешно, че сме по-близки, отколкото действително сме. Приличаме си един на друг като евтини недодялани копия, но всъщност за повечето неща сме на различни мнения.
Далас винаги се е чувствал добре в южняшката си кожа и никога не се е стремил да бъде нещо по-различно. Всичко, от което е черпил увереност и уравновесеност, се намираше в радиус от сто мили от родната му къща. Носеше се важно-важно и притежаваше сериозност, която отсъства у нас, останалите. От всичките ми братя Далас избра най-утъпкания път, по който бариерите бяха отдавна демонтирани. Сред идолите на неговия живот бяха мъжете, които ставаха църковни водачи в Уотърфорд, членовете на Градския съвет или онези, които оглавяваха кампанията за спонсориране на инициативата „Общ път“. Хората му вярваха, защото старателно избягва крайностите. В нашето сприхаво, необуздано и разкъсвано от дрязги семейство, където крясъците минаваха за повишен тон, а виковете — за разгорещен спор, той винаги е представлявал гласът на разума.