— Приятно ми е, доктор Питс — казах. — Поздравявам ви. Разбирате от жени.
— Майка ти ще бъде много доволна, като научи че си пристигнал — каза докторът.
— Как е тя? — попитах.
Доктор Питс изглеждаше объркан, после уплашен и тогава забелязах, че този висок белокос непознат с баритонов глас е готов да се разплаче всеки миг. Когато се опита да каже нещо, но от устата му не излезе звук, той ми даде най-точната и ужасяваща информация за състоянието на моята майка. На външен вид докторът представляваше едно смекчено и доста по-уравновесено копие на собствения ми баща, но когато по-късно споделих това мое впечатление с братята си, никой не се съгласи с мен. Преди две години, когато мастилото върху бракоразводното удостоверение на моите родители още не беше изсъхнало, докторът и майка ми бяха избягали досущ като гимназисти. Братята ми поддържаха подчертано хладни отношения с доктора и продължаваха да гледат на него като на навлек в средите на нашето семейство. Той приличаше на човек, който цени постоянството и сигурността, винаги готов да ти цитира, че е по-добре да имаш „една птичка в ръката, отколкото две в храста“.
— Другите момчета ме наричат „докторе“ — каза той. — Моля те, викай ми Джим.
С изключение на най-малкия ми брат Джон Хардин, останалите „момчета“ бяха до един над трийсет години.
— Добре, Джим — отвърнах му.
— Това лице ми е познато отнякъде — каза на висок глас брат ми Тий, — но не го свързвам с никакво име.
— Ти, страннико, от тия места ли си? — попита Дюпре и намигна на Далас.
На всички им теглих по една майна, само че на италиански, и Далас се разсмя. Дюпре пръв стана от стола си и ме прегърна. Той е единственият човек в света, който може да те прегърне и в същото време да те държи на разстояние. Като истински изтърсак, имаше вродена дарба да води деликатни разговори — от ония, дето събират разделени семейства или пък завинаги ги разпръскват на безброй несъбираеми частици.
— Радвам се да те видя, Джак — каза Дюпре. — Има ли някакъв шанс да видим и Лия?
— Шансове всякакви — отговорих уклончиво, върнах му прегръдката и веднага след това попаднах в дълбоките мечешки обятия на брат ми Тий — предпоследния от нас петимата. Емоциите на Тий бяха винаги отчетливо изписани на лицето му и често преливаха извън коритото на едрото му тяло. Мама смяташе, че той представлява най-лигавият вариант на типичния макколски мъжкар и, разбира се, най-доброто рамо, на което можеш да си поплачеш. Но от всички братя Тий най-много мразеше мама. Той единствен си позволяваше да подхвърля на глас, че тя трябва да отговаря за своята престъпна некомпетентност и липса на грижовност... И именно поради това сега най-много се измъчваше от нейната кома.
— Стегни се, Джак — каза ми Тий. — Мама изглежда ужасно. Не знам какво ти е казал Далас, но положението е по-лошо, отколкото можеш да си представиш.
— Скоро сам ще се увери в това — рече Далас.
— Мислех си, че се преструва — каза Тий. — Нали знаеш, че когато мама иска да стане нейното, тя като нищо може да разиграе една кома. Колко му е! Дори взех да си блъскам главата какво толкова може да иска. Ето, докторът й купи кадилак, значи, викам си, няма да е кола. Купи й и един тежък пръстен, дето, ако го сложиш на горила, няма да може ръката си да повдигне. Значи, викам си, не е и диамантен пръстен. Но нали знаеш как тя умее да те изработи — планово и отдалеч? Така че сто на сто крои нещо. Нали така?
— Не ми е приятно да слушам тези намеци по адрес на моята съпруга — обади се доктор Питс.
— Успокой се, докторе — каза Дюпре. — Тий просто си разсъждава на глас.
— Хей, докторе, имай ми вяра — провикна се Тий. — Ти не познаваш кучката. Ти си новобранец в тая война. Аз не казвам нещо лошо по неин адрес. Напротив, възхищавам й се. И защо да не й се възхищавам — само защото опропасти целия ми живот ли? Няма такова нещо!
— Докторе, би ли ми направил една услуга. Драсни рецепта за някакво успокоително, ама за животни — каза Дюпре. — Защото Тий вече трябва да си ляга.
— Майка ви е най-прекрасната жена на света. Колко жалко, че синовете й не могат да оценят това — каза доктор Питс, стана и напусна чакалнята.
Щом излезе, аз се обадих:
— Човек да не ви остави за малко, всичко оплесквате. Мислех, че по-добре съм ви възпитал.
— Вината не е наша. Доктор Питс просто не може да се приспособи. Липсва му чувство за хумор, ирония, сарказъм, вероломство, жестокост — въобще всичко, с помощта на което човек оцелява в това семейство — каза Далас и поклати глава.