Ненадейно долових промяна в ритъма на дишането й и, изглежда, това е било регистрирано от някакъв апарат в стаята на сестрите, защото след миг една негърка влетя и много делово се зае да мери пулса на Луси, а после регулира притока от банката за интравенозно захранване.
Пристигна втора сестра и неодобрително погледна часовника си, като учителка, която загражда с червено мастило сбърканата дума.
— Тя ще умре — прошепнах на Далас.
— Ако обаче това не стане през следващите няколко дни, тогава има големи шансове да оцелее.
Наведох се и целунах бузата на мама, взех ръката й и пак я притиснах към лицето си.
— Кажи довиждане, Джак — посъветва ме Далас. — В случай, че те чува.
— Слушай, мамо. Синът ти Джак те обичаше най-много. Другите ти деца те мразеха и зад гърба ти те наричаха с какви ли не имена. Джак винаги е бил най-големият ти почитател и единствен поклонник. Спомняш ли си отвратителния Далас? Той винаги е говорел гадости за теб.
Далас се изсмя и сестрата ни избута навън от интензивното.
В коридора се почувствах съсипан, направо смазан.
— Стаята ти от едно време те чака — каза Далас. — Татко гори от нетърпение.
— И той ли ще е там?
— Да, с изключение на тази вечер — отвърна Далас. — Тази вечер ще преспи в изтрезвителното. Малко да се поизцеди. Новината за мама го извади от строя. Странно, Джак, той още я обича и без нея се чувства изоставен.
— Заведи ме у дома — казах. — На мястото на престъплението.
10
Няма история, дето да е като права линия. Геометрията на човешкия живот е твърде несъвършена и сложна, твърде много разкривена от присмеха на времето и трудния лабиринт на съдбата, за да може правата линия да се вмести в нейните закономерности.
На следващата сутрин семейството отново се събра край Луси, докато болните клетки воюваха в притихналите подстъпи на нейното кръвообращение. Всеки идваше поединично и в различно време. Никой от нас нямаше желание да бъде в тази чакалня. Изпаднала в кома, с всевъзможни апарати за измерване и предупреждение, прикачени към нея, Луси не можеше да чуе дефилиращите край леглото й Макколовци. Нямаше човек, който да обича театъра и представленията повече от моята майка, но това събиране на семейството не съдържаше нито драматична приумица, нито остроумна шега. Луси бе научила синовете си как да се смеят, но не и как да тъжат. И тъй като нямахме какво друго да правим, ние просто се мотаехме и чакахме, опитвайки се да усвоим повелите и обредите на смъртта. Попаднали под натиска на това огромно изпитание, сякаш отново се опознахме. Бяхме стигнали до онзи кръстопът в живота си, който представляваше и равносметка, и закачливо намигане към боговете на мрака.
Въпреки че уж усвоявахме протоколите на смъртта, ние не знаехме кой от тях би бил приложим за нашата майка. Сутринта отидох в седем при нея. Стаята бе притихнала в глухото бучене на апаратите, които следяха всичките й жизненоважни процеси. Сестрите ми казаха, че няма промяна в състоянието й, и скоро след това ме отпратиха в чакалнята, където трябваше да овладея изкуството стоически и търпеливо да изчаквам всяка вест. Купих си кафе от автомата и то се оказа такъв бълвоч, че само една чашка стигаше да ме накара да седна и да напиша молба до всички страни производителки на кафе да спрат износа си за САЩ, докато американците не се научат да правят сносно кафе.
Втори пристигна брат ми Тий — небръснат и рошав, а дрехите си сякаш бе измъкнал от коша за мръсно бельо. Беше учител на бавноразвиващи се деца в Джорджтаун и когато някой го попиташе защо е избрал тази професия, той отговаряше: „За човек, израсъл в семейство като моето, това е като освежително питие.“ Тий винаги се оказваше в центъра на всички семейни схватки или пък жертва на неясни дипломатически ходове със съмнителни подбуди.
— Не съм сигурен дали се радвам, че те виждам, или не — каза ми Тий.
— Имаш на разположение цяла седмица, за да решиш — отвърнах му. — След това се връщам в Рим.
— Ами ако мама умре? Не ми отговаряй на този въпрос. Забрави, че съм те питал. И така се чувствам достатъчно виновен. Прочетох, че от всички видове рак само левкемията се влияе от емоционалното състояние на човека. Спомняш ли си, когато ме скъсаха по биология? Ами когато на пет години откраднах онова пакетче шоколадово драже? Всичко това е възбудило нейните емоции. И нищо чудно точно тогава, докато ме е шляпала по дупето, в организма й да се е образувала първата злокачествена клетка.