— След живота с татко повече за хъс да не чувам — казах аз.
— Нито за мъж на място — каза Дюпре. — За мен най-хубавият ден е онзи, в който не се случва нищо особено, когато не изпускам нервите си и не се ядосвам на шефа си. Бих искал температурата винаги да бъде трийсет градуса, небето — ясно и колата ми винаги да пали. Бих искал завинаги да остана на тази възраст, никога да не се разболявам и през цялата година да се играе бейзбол. Мразя изненадите. Обожавам тъпия, обикновен, шаблонен, рутинен, установен ред. Всичко повтарящо се е балсам за душата ми.
— Говориш като наркоман — каза му Далас.
— Говори точно като теб — обади се Тий. — Ти си юрист, изметът на този свят. Искаш на теб да ти е спокойно, ама всичко останало да гърми и трещи. Ако триста души загинат в пламъците на катастрофирал самолет в Атланта, това означава, че същата нощ триста адвокати ще заспят щастливо, защото ще знаят, че ги чака по един тлъст чек.
— С това изхранвам семейството си — ухили му се Далас.
— С човешко страдание изхранваш семейството си — поправи го Тий.
— О, стига празни приказки — сряза го Далас. — Какъв е този прекрасен звук?
— Сирена — отвърна Дюпре. — За Далас сирената е като Моцарт.
— Това е Страшният съд, който идва за татко — каза Далас и никой от нас не видя баща ни, който бе цъфнал в коридора с класическата си, олюляваща се походка.
Когато влезе в чакалнята, веднага разбрахме, че е пил.
— Откъде е намерил пиене толкова рано сутринта? — попита Дюпре. — Сигурно си е заровил бутилки из целия град и като куче си ги разравя, когато му се допие.
— О, ти не знаеш какво щастие е да си негов съдружник — рече Далас. — Веднъж намерих една половинка в книга, специално издълбана за целта. Друга — в казанчето на дамската тоалетна на долния етаж. Трета — във водосточната тръба под прозореца на кантората му. Ако се плащаше за криене на вещи, той щеше да бъде милионер.
Докато татко влизаше в чакалнята, опитах се да го погледна с други очи, не с очите на момчето, което израсна, срамувайки се, че баща му е градският алкохолик. Той все още полагаше усилие да се движи с достойнство и все още притежаваше онази странна красота, с помощта на която някои мъже остаряват, без да губят чара си. Гъстата му коса бе така прошарена, че имаше цвета на потъмняло от времето сребро. Тялото му бе омекнало — отпуснато там, където това става най-често, но веднага се виждаше, че някога е бил снажен мъж. Исках да чуя гласа му — онзи чудесен баритон, който придаваше тежест на всяка произнесена от него дума. Кръвясалите му очи ни фиксираха. Гледаше втренчено, сякаш очакваше някой да го представи на компанията от непознати. Неговият отдавна усъвършенстван номер в живота беше да създава трудности.
— Сигурно си мислиш, че съм поръчал военна музика за твоето тържествено връщане у дома — каза баща ми, съдията Джонсън Хагъд Маккол.
— Аз също се радвам да те видя, татко — отвърнах.
— Не ме гледай така! — изкомандва баща ми. — Не ми е притрябвало съжалението ти.
— Исусе Христе! — промълви Тий.
— Татко, кажи „добре дошъл“ на Джак — предложи Дюпре. — Покажи добрите си обноски.
— Добре дошъл, Джак — провлачи баща ми и направи гримаса на отвращение. — Радвам се, че се върна, Джак. Благодаря ти, че не се обади, че не намери време и два реда да драснеш.
— На няколко пъти се обадих по телефона, татко — казах. — Но трудно се води разговор с някой, който се е нацепил здраво.
— Да не би да намекваш, че имам проблем с пиенето? — каза съдията, изпъчи гърди и отметна назад главата си.
— Възмутително! — подхвърли Тий.
— Все едно да кажеш, че Ной е имал проблем с лошото време, нали, папа? — обади се Далас.
— Изпий едно кафе — предложи му Дюпре. — Не е зле малко да поизтрезнееш, преди да влезеш при мама.
Баща ми ме изгледа, после седна на един стол или по-скоро падна в него.
— Предполагам, вече си разбрал, че майка ти ме напусна заради по-млад мъж — обърна се той към мен.
— Докторът е цяла година по-млад от тук седящия ни баща — каза Далас.
— Нямам нужда от редакционните ти коментари, Далас — каза съдията. — Просто уточнявам фактите. Неговите пари я заслепиха. Майка ви винаги е имала слабост към материални неща и нечестно спечелени авоари.
— Авоари ли? — попита Тий. — Мама обичала авоари? Аз дори не знам какво значи това.
— Точно затова преподаваш в общинско училище, и то в щат, който се нарежда на последно място по образование в тази страна — отвърна му съдията. — Доколкото разбирам, просто са ти разрешили да обучаваш сродни души, тоест други идиоти.