— Давай, мамо — изкрещя Тий през прозореца. — Хайде, момиче, покажи им на какво си способна!
— Намираш се в болница — скастри го Далас, — а не в спортен клуб!
— Добре, че ми напомни, братле — отвърна му Тий. — Но според мен голямото меле сега започва. Няма да ни се размине. Джон Хардин е долу, завързва си моторницата на пристана под нас.
— Господи, помогни ни! — рече Далас.
— Сега по-зле ли е от преди? — попитах Дюпре.
— По-зле отвсякога — отвърна Дюпре. — Станал е доста опасен. Лесно пламва.
— А сега, дами и господа, имам удоволствието да ви представя на живо лудориите на лудостта — заяви Далас на висок глас.
— Не ми стигат лудориите на смъртта, после на алкохолизма, а сега... — процеди Тий през зъби.
— Спокойно, Тий — сръга го Дюпре. — Овладей се, не му давай да те спипа нервен.
— Аз не съм нервен — отвърна му Тий. — Уплашен съм до смърт.
— Този месец мина без инжекция — поясни Дюпре — и затова е зле. Иначе, като му вкарат дозата, се чувства окей.
На прозореца се почука и Джон Хардин направи знак на Тий да му отвори. В отговор Тий му направи знак да заобиколи и да влезе през вратата, на което Джон Хардин отговори, като избра една тухла от бордюра на близката цветна градина. Точно преди да я хвърли, Тий бързо отвори прозореца, Джон Хардин се прекачи с котешка пъргавина и цъфна в чакалнята.
— Джон Хардин, ти чувал ли си някога за врати? — попита го Далас.
— Да, чувал съм — отвърна най-малкият ми брат. — Но ги мразя.
Очите му обиколиха стаята и се спряха върху мен.
— Мистър Пица — каза той.
— Здрасти, Джон Хардин. Точно така, аз все още живея в Италия.
— Преди време погледнах на картата къде е Италия — рече той. — Не е дори близо до Америка. Какъв е смисълът да живееш в страна, която не е дори близо до Америка?
— Хората са различни — казах. — Затова добрите универсални магазини предлагат асортимент за най-малко трийсет различни вкуса.
— На мен ми стига вкусът на Южна Каролина — каза той.
— Джон Хардин, хубаво е, че Джак е отново при нас, нали? — обади се Дюпре.
— Ти говори за себе си — отвърна му Джон Хардин. — Как е мама?
— Зле — рече Далас. — Много зле.
— Какво искаш да кажеш с това „много зле“, а, Далас? — попита Джон Хардин.
— Ами че се чувства страхотно — поправи се Далас. — Чакаме я да се върне от сутрешното си бягане.
— По-спокойно, братле — каза Тий. — Ела да ти купя едно кафе.
— Кофеинът ме влудява — отвърна му Джон Хардин. — А не е ли по-добре да посрещнем нашия герой с дълбок поклон? — подхвърли той по мой адрес.
— Изчакай ден-два — отвърнах му. — Закъде си се разбързал.
— Дори не знаех, че си заминал — каза най-малкият ми брат и отиде да седне колкото е възможно по-далеч от мен. Запали първата си цигара и започна да пуши с най-сериозен вид.
— Чувал ли си за рак на белите дробове? — попита го Дюпре.
— А ти чувал ли си за диария на говорните органи? — отвърна му Джон Хардин и ние всички се отдръпнахме встрани.
Но вниманието ни, макар и тайно, бе приковано именно към него. Беше висок, слаб, изгорял от слънцето, но въпреки това нямаше здрав вид. Нещо в погледа на Джон Хардин напомняше ужаса на внезапно пусната на свобода птица. Ние всички бяхме преживели много мъчително детство и всеки носеше у себе си болезнените белези от това изпитание, но никой не бе така сериозно засегнат, както Джон Хардин Маккол. Още от дете проявяваше чувствителност, способна да улови и най-леките сътресения. Той беше изтърсакът, най-обичаното дете в семейството, но не издържа на дългите години, през които домът ни започна да се разпада, татко се пропи, а Луси така се умори от всичко, че заряза майчинските си задължения.
Тий, който по години беше най-близо до Джон Хардин, го наблюдаваше с тревога.
— Джон Хардин, разкажи на Джак за твоята къща на дървото.
— Къща на дърво ли? — попитах.
— Дядо отстъпи на Джон Хардин един акър земя до водата — прошепна ми Дюпре. — Джон Хардин е станал нещо като отшелник. Миналата година сам-самичък си построи къща на дъба, който е надвиснал над залива Йемаси.
— Хубава е, но едва ли ще влезе в списъка на градските забележителности — каза Далас.
— Абе що не вземете да млъкнете? — обади се Джон Хардин. — На това семейство нещо му има — всички ченета работят едновременно.