Ние с братята ми се умълчахме.
— Някой да е виждал татко? — попита Далас.
— Нали ти го заведе вкъщи да се преоблече — каза Тий.
— И след това го върнах обратно.
— Преди час-два излезе да изпуши една цигара — казах.
— О, не — изохка Дюпре. — Да тръгваме да го търсим. Аз поемам западното крило.
Далас го намери в една празна стая на втория етаж, изпаднал в пиянска несвяст. Беше изпил цяла бутилка водка „Абсолют“. Баща ми смяташе, че никой няма да го подуши, ако пие водка, и затова я предпочиташе, когато трябваше да се явява сред хора. Забравяше обаче, че не лошият дъх, а припадъците го издаваха. Двамата с Дюпре го изнесохме от болничната стая и тръгнахме надолу по стълбите, докато Тий и Далас тичаха пред нас, за да ни отварят вратите. Сложихме го на задната седалка., Тий седна до него и взе главата му в скута си. Дюпре караше внимателно по улицата с дъбовете, която вървеше успоредно на река Уотърфорд. Дванайсет големи къщи, старинни и безмълвни като кралски пешки, се издигаха от другата страна на пътя. Къщите и водните дъбове се извисяваха в изящен контрапункт и човек веднага усещаше копнежа на някогашните архитекти по съвършенство. Огромни домове — убежища за през дългите лета, постройки без излишни хитрости и приумици, които, подобно на отсрещните дъбове, трябваше да издържат погрома на връхлитащите години.
Чух, че баща ми се размърда на задната седалка. За миг ми се стори, че е спрял да диша, но после захърка тънко-тънко като малко дете и аз се успокоих.
— Мислех, че вече е спрял да пие — рекох.
— Беше спрял — каза Дюпре и го погледна в огледалото за обратно виждане. — Смяташе, че само пиенето е причина за развода му, защото иначе той си е същински принц, искам да кажа, когато е трезв.
— И кога започна отново?
— Броени минути след като спря — каза Далас. — Твърдеше, че алкохолът е единственото нещо, което му помага да преживее загубата на своята половинка. Това са негови думи, не мои. Забележи, половинка! Ужасно старомоден тип.
— Копеле такова! Да не мислиш, че съм оглушал? — обади се негова светлост от задната седалка.
— О, господи! — приплака Тий. — Татко дойде на себе си.
— Или пък смяташ, че съм лишен от чувства?
Дюпре ме погледна и двамата свихме рамене.
— Грешиш, татко. Това не са чувства, това е делириум тременс — обадих се аз.
— Джак, как ще кажеш на италиански „еби си майката“? — изрева баща ми.
— Va fanculo.
— Тогава се фанкулосай. Много се радвам, че премести дебелия си задник в Европа и ужасно съжалявам, че се върна тук, само да се възползваш от моето гостоприемство.
— Тий, аз и ти оставаме при татко — поясни Дюпре. — Ще спим в старите си стаи. Бъди така добър да се разходиш по алеята на спомените, която ще те отведе в къщата, където бяхме тероризирани като деца.
— Оу, оу, оу! — изхили се баща ми. — Вие, мърльовци, и хабер си нямате какво е това тежко детство. Нямаше да издържите и пет минути по време на Голямата депресия.
Двамата с Дюпре повторихме последното изречение в един глас, имитирайки съвсем точно дидактичната интонация на баща ни.
— Това Депресията трябва да е била нещо по-страшно и от ада — обади се Тий.
— И при всеки нов разказ все по-страшна става — каза Дюпре. — Жива душа не е оцеляла след онзи бич божи. Америка е била заличена от лицето на земята с изключение на неколцина храбреци като татко. Но неговите разглезени синчета нямаше да издържат и ден.
Дюпре намали и влезе в Долфин стрийт, която разделяше центъра на две. Дюкянчетата бяха сред забележителностите на този град. Всяко беше различно, но взети заедно, придаваха на улицата някакво скрито единство — сякаш огрян от луната пристан с най-различни яхти, привързани към него. Винаги съм се учудвал как е възможно толкова красив град да бъде родно място на подлеци.
— Защо мама не задържа къщата за себе си? — попита Дюпре. — Винаги съм мислел, че тя за нищо на света няма да се раздели с нея.
— Майка ти ли? Пред нея и вавилонската блудница бледнее — чу се глас откъм задната седалка. Той си знаеше своето. — Дадох семето си на Далила, след като тя ме дари с целувката на Юда.
— Щом стане дума за мама, избива го на библейски мъдрости — поясни Далас. — Смята, че това го извисява морално.
— Къщата — продължих. — Мислех, че я обича повече от нас.
— На нас само едно ни каза — рече Дюпре. — За нея къщата била пълна с толкова лоши спомени, че и заклинател не би могъл да ги прогони.