— Това е къща, пълна с красиви спомени. Красиви спомени — провлачи баща ми тъжно.
— Дюпре, какво е това красив спомен? — попитах.
— Не знам. Чувал съм, че има такова нещо, но ми е съвършено непознато.
Изсмяхме се с братята, но в смеха ни се промъкна нотка на болка и огорчение. Дюпре се пресегна през Далас и стисна ръката ми. Този мълчалив жест означаваше „добре дошъл у дома“. С него искаше да ме увери, че винаги мога да намеря убежище в страната на моите братя. Огънят на тяхното приятелство още ме топлеше и дългото ми отсъствие не бе успяло да го угаси.
Къщата, в която бяхме родени, стоеше огряна от лъчите на залеза, а реката бе набъбнала от водите на прилива. Дюпре спря колата. Вдигнах очи към къщата и сякаш зърнах потайна част от живота си: място, което пазеше спомена за кратерите и белезите, осеяли тъмната половина на моята душа, в която съжителстваха непоносими страдания, мъка и болка. Това бе и мястото, където в съседство бе живяла Шайла.
— Помогнете ми да изляза от тая проклетия — провикна се баща ми.
Двамата с Дюпре преметнахме ръцете му през рамо и го затътрихме през градината — повторение на сцената, която се бе разигравала стотици пъти на това място в детството ни. Сцената, която бе белязала живота ни като малки, а по-късно и като възрастни.
— Знаеш ли? — започна Дюпре. — Не бих имал нищо против пиянството на татко, ако не ставаше толкова зъл.
— Е, ти много искаш.
— Сега разбираш ли защо живея в Кълъмбия? — попита Дюпре.
— Да кажеш нещо за Рим?
— Нищо. Винаги съм знаел защо се махна.
— Омръзна ми да слушам глупости — обади се баща ми. — Иде ми да ви набия едно хубаво.
— Само че ние сме четирима, татко — напомни му Тий.
— Ти си стар и слаб, а ние сме в разцвета на силите си и освен това не те харесваме кой знае колко много.
— Господи, чуваш ли? А аз го наредих на работа при мен — обърна се съдията към Далас. — На тепсия му поднесох разработена адвокатска кантора за един милион долара.
— Разработена! Видят ли веднъж татко, клиентите ми веднага си купуват чифт маратонки — отвърна му Далас, — за да могат по-бързо да се спасяват от прехвалената му кантора.
— Божичко, колко е хубаво да се завърнеш у дома! — процедих през зъби. — Старото семейно огнище. Семейните албуми. Домашната кухня. Неделните пикници. И мръсните номера на подлия старец.
— Не съм длъжен да слушам тия приказки!
— Длъжен си, скъпи — казах. — Защото не можеш сам да се държиш на краката си. Не, недей да ми благодариш. За мен е удоволствие да ти помогна. Няма нищо.
— Загубеняци! — изсъска баща ми.
След няколко изкусни маневри двамата с Дюпре го внесохме в антрето, без дори да закачим рамката на вратата. Това е едно от уменията, усъвършенствано до най-малка подробност от всички синове на алкохолици. Пък и вратата лесно се отваря с лакът. За щастие Уотърфорд продължава да бъде един от онези американски градове, в които само параноиците и хората без приятели заключват външните врати на къщите си.
Татко изрева да не го качваме по стълбите, затова го помъкнахме към хола, като с последни сили тътрехме крака, сякаш бяхме пред финала на дълго надбягване. Внимателно го положихме на канапето. Заспа още преди да успеем да му свалим обувките.
— Край! — рече Дюпре. — Доволен ли си? Семейство Маккол знае как да се забавлява — нито миг спокойствие.
Погледнах татко и внезапно ме обзе съжаление към него. Каква ли тегоба е представлявало бащинството за този надменен деспот?
— Срам ме е — каза Далас, — но след всичко това имам нужда от едно питие. Ти сядай, а аз ще извадя чашите.
Първо огледах библиотеката и ме обзе онова задоволство, което бях изпитвал и преди от факта, че родителите ми бяха хора с почти необятен читателски интерес. Прокарах пръсти по прокъсаните томове на Толстой и отново се замислих. Каква ирония! Да имаш баща, който обича Толстой, но не може да си наложи да обича собственото си семейство.
Подуших книгите и разбрах, че това е моята миризма; познатият тамян на миналото ме обви в облак от всевъзможни аромати: дърва за камина, юридическа литература, смазка за дюшеме, морски въздух и други едва доловими миризми, които бяха част от букета на тази странна отвара от атмосфера и спомени.
Зад бюрото бяха всички семейни снимки — хронологично подредени в красиви рамки. Първата беше моя — русо сладко бебе. Родителите ми бяха толкова очарователни и излъчваха цветущо здраве. Татко — як, мускулест, току-що върнал се от фронта; мама — щедро надарена с красота, чувствена и сластна като окъпана от дъжд цветна градина. Често си мисля за удоволствието, с което са се наслаждавали на телата си, за огнените страсти, които са осветявали пътя на моето зачатие.