Спомените ме разчувстваха. За да бъде като на снимка, ние, децата, бяхме вечно усмихнати, а мама и татко — засмени. Всички закачени на стената портрети говореха за променливото щастие на семейна двойка с приятна външност и куп русоляви деца, неудържимо палави, живи, енергични и здрави. „Какво прекрасно семейство бяхме“ — казах си мислено, разглеждайки снимките, които представляваха върхът на лицемерието.
„Кой не би искал да има дете като мен?“ Бях много хубав. Защо никой никога не ми го бе казвал?
Дюпре се приближи и ми подаде чаша с джин и тоник.
— Изглеждаш отпаднал. Сигурно е от смяната на часовите пояси.
— Носиш ли нейни снимки?
— Да. — Подадох му един плик и другите ми двама братя веднага цъфнаха зад рамото на Дюпре.
Заразглеждаха с интерес снимките на своята племенница, която не познаваха.
— Одрала е кожата на Шайла — каза Дюпре. — Но има очите на мама. Познавам жени, които са готови на всичко за очи като мамините.
— Тя е страхотно дете, Дюпре. Аз нищо не правя. Само гледам да не й преча.
— Ние тук вече си имаме проблеми — каза Далас. — Рут Фокс се обади в кантората ми вчера, за да пита кога се връщаш. Разбрахме, че Марта също се е опитвала да се свърже с теб в Рим.
— Тази пролет много хора ме включиха в туристическите си маршрути.
— Рут много държи да те види. Тя най-тежко преживя смъртта на Шайла — рече Далас.
— О, не знаех, че е имало надпревара по този въпрос.
— Джак, тя е прекрасна жена. Надявам се, не си забравил този факт — каза Далас.
— За последен път я видях в съдебната зала. Свидетелствуваше, че съм бил лош съпруг на дъщеря й и напълно неспособен да отгледам Лия сам.
Надигнах се тежко. Чувствах се ужасно уморен, без да ми се спи. Прекосих до болка познатите ми стаи на тази прекрасна, но занемарена къща, излязох на предната веранда и застанах между белите колони с изчистена форма, които символизираха изяществото и простотата, известни в цяла Южна Каролина като Уотърфордски стил. Навън бе тъмно и аз погледнах към реката и звездното небе, окъпано в прозирния млечен мрак на младата потрепваща луна. После отидох в другия край на верандата, откъдето се виждаше къщата и голямата градина, където бях прекарал годините на моето детство. Бях забелязал нейната красота пръв, още преди да започне да съзрява, и много често, когато Уотърфорд и звездите над него спяха, аз унесено съзерцавах къщата, в която се извършваше мистичната метаморфоза. Още преди да усетя тръпката на кръвта, аз бях запленен от прелестта на Шайла. Сега зърнах майка й на верандата на втория етаж. Рут Фокс, все още със стройна фигура, облечена в бял пеньоар, стоеше загледана в мрака. Стоеше на същото място, от което Шайла ми пращаше въздушни целувки и така подслаждаше живота ми.
11
От тежката мараня на сън, твърде мътен, за да си го спомня, се събудих в стаята, където моето детство стоеше заключено и сякаш замръзнало в положението, в което го бях напуснал. Откъм реката долетя дрезгавата сирена на натоварена с дървени трупи баржа, която напразно се опитваше да събуди пазача на моста. Бях израсъл, заобиколен от реки. Всяка течаща река сякаш произнасяше моето име. Надигнах се в мрака, обзет от страх за живота на мама. Заслушах се в звуците, които се носеха из къщата — братята ми се разбуждаха в спалните си, които бяха останали непроменени от деня, когато излязохме от къщата, за да срещнем собствения си, лично наш живот. Докато се бръснех, надуших миризмата на кафе. Дюпре бе приготвил чудесна закуска, след което всички потеглихме към болницата.
— Няма промяна — каза Далас, щом ни видя да влизаме. Лицето на Джон Хардин бе забулено в такава тайнственост, че ми заприлича на свещенодействащ мистик. Тий отиде до него, сложи ръка на рамото му и рече:
— Как си, братле? Снощи трябваше да дойдеш с нас... беше като едно време. Смях, кикот, събудихме съседите.
— Не бях поканен — сряза го Джон Хардин, шляпна ръката му и я махна от рамото си. — Не пипай стоката! Знам, че всички ме смятате за педи, защото не съм женен.
— Точно обратното! — каза му Далас. — Смятаме те за голям хитрец.