— Всъщност не ни пука какъв си, братле — обади се Тий. — Единственото, което искаме, е да си отпуснеш душата, когато си с нас.
— Внимавай какво искаш — предупреди го Дюпре.
— Дюпре няма да миряса, докато не ме види в усмирителна риза — каза Джон Хардин и недоверчиво изгледа брат си. — Мисълта за това го възбужда. Нали така, Дюпре?
— Предпочитам да гледам Джони Карсън — увери го Дюпре.
— Стига, Дюпре — разсърди се Тий.
— Тий, знаеш много добре, че когато Джон Хардин закъса, все Дюпре опира пешкира — каза Далас. — При всяко представление той винаги е там.
— За какво представление става дума? — попитах.
— Много скоро ще разбереш, ако той не благоволи да си направи инжекцията, и то веднага — каза Дюпре без да вдига очи от спортната страница на вестника. Напрежението между него и Джон Хардин обтягаше атмосферата в стаята.
— Държиш се с мен като с малко дете — озъби му се Джон Хардин.
— За мен ти винаги ще си останеш моят малък брат — каза Дюпре на вестника.
— Разбираш ли колко е несправедливо. — Джон Хардин направи физиономия, като че пие чист лимонов сок. — В твоите очи аз никога няма да порасна. Защото страдам от тези пристъпи и защото имам този проблем, само за това ти не можеш да повярваш, че аз всъщност вече съм пораснал. Това, че от време на време откачам, няма нищо общо с моята възраст. То е нещо отделно. Извън мен. Прещраквам, и толкоз. Разбираш ли?
— Не — отвърна Дюпре.
— Да, разбирам — намесих се аз. — Много добре знам за какво говориш.
— Аз също — каза Тий.
— Джон Хардин, всички разбираме, докато се случи лошото — каза Далас. — Тогава вече ни е трудно да проумеем, че това е нещо извън теб и ти не можеш да го овладееш.
— Затова най-лесното е да си биеш инжекциите редовно — каза Дюпре.
— Той е достатъчно голям сам да си реши дали ще си бие инжекцията, или не — намеси се Тий.
— Благодаря ти, Тий — каза му Джон Хардин. — Оценявам постъпката ти.
— Да, ама Тий никога не е налице, когато завесата се вдигне — каза му Дюпре.
— Тий е прав — обадих се аз. — Джон Хардин трябва сам да си реши.
— Джак, много е лесно да даваш съвети тук, а да живееш в Рим — сряза ме Далас.
След тази размяна на мнения Джон Хардин се затвори в себе си, продължи да пали цигара от цигара и се загледа в реката. Забулен в мрачно мълчание и недостъпност, той изглеждаше неутешимо самотен и опасен, въпреки че продължаваше внимателно да слуша какво се говори и да преработва чутото частично и злонамерено през собствения си деформиран филтър. Когато излязохме да се поразтъпчем в градината на болницата, Далас ми обясни в какво се състои проблемът. За Джон Хардин английският език беше инструмент за пораждане на неразбории, недомлъвки и недоразумения. Невинно изпуснати думи добиваха заплашителен смисъл в ума му. Всеки разговор с него криеше опасност от неподозирани криволици и изненадващи обрати. Той беше човек с безброй интереси, изключително начетен, но най-малката промяна в акцента или интонацията беше в състояние да го обърка, след което той напълно изгубваше контрол над себе си. За да стигне до онези спокойни селения, където Джон Хардин се чувстваше в безопасност, човек трябваше да прекоси една мистериозна и зловеща демилитаризирана зона, осеяна с мини, препятствия и наблюдателници, и то не без помощта на ексцентрични и постоянно променящи се пароли. Душевното му равновесие беше нещо много лабилно и неустойчиво.
— Някой от вас изобщо мисли ли за мама? — попита обвитият в цигарен дим Джон Хардин. — За всичко друго говорите, но не и за нея. Някой случайно да се е поинтересувал дали ще живее, или ще мре?
— Джон Хардин, в момента доктор Питс е при нея — каза Дюпре, стана и тръгна към най-малкия си брат. — Той поддържа връзка с нейния лекар.
— Нали знаеш, че той не е нашият истински баща — продължи да се цупи Джон Хардин. — Ако си направиш труда да погледнеш свидетелството ми за раждане, ще видиш, че там не се споменава никакъв доктор Джеймс Питс. Откъде можем да бъдем сигурни, че ни казва истината за мама? Може да вкарва отрова във вените й. Може да я убива бавно, за да задигне всичко онова, което ни се полага по наследство.
— То не е много — каза Далас и предпазливо се приближи към брат ми. — На мен можеш да вярваш, аз съм изпълнител на завещанието й.
— Онова, което ни се полага по право, никак не е малко — продължи Джон Хардин. — Потънали сте в материални блага, за които мама цял живот се е трепала. Но аз съм направен от по-жилаво влакно.