— Говориш така, защото нямаш поглед върху света като цяло — взе да му обяснява Джон Хардин.
Вратата в края на коридора се отвори и Стив Пейтън, лекарят на Луси, се появи заедно с Джеймс Питс. Доктор Питс беше с насълзени очи и докато доктор Пейтън се опитваше да го успокои, Джон Хардин започна да пищи.
— Тихо, синко — заповяда му съдията. — Тук е болница.
Именно сълзите на втория му баща провокираха състоянието на Джон Хардин. Сълзите бяха нещо много рядко сред мъжете от рода Маккол; по-рядко и от перлите в онази сурова съкровищница, където се пазеше цялата им мъка.
— Няма промяна — каза доктор Пейтън. — Няма добри новини, но няма и влошаване на състоянието й.
— Момче, стегни се! — смъмри съдията разплакания си син, който временно бе намалил силата на звука до тихо стенание, за да чуе какво казва докторът.
— Без инжекция ли? — поклати глава Дюпре. — Всичките прилепи в главата му са се разлетели.
Джон Хардин погледна към братята си, които се бяха скупчили в единия край на залата. Затвори очи, опита се да избистри ума си, да се абстрахира от шума и суматохата, но, изглежда, не успя да заглуши бученето и тътена в главата си и тогава двата свята — и неговият вътрешен, и външният — му се сториха еднакво заплашителни.
— Убиват мама там, в онази стая, а ние стоим със скръстени ръце — провикна се Джон Хардин. — Да нахълтаме и да й помогнем! Тя как ни защитаваше от него, когато бяхме малки... Ето го копелето, което убива мама.
— Докторе, запознайте се. Това е Джон Хардин — каза Тий. — Може би сте учили за него в Медицинския факултет.
Джон Хардин пристъпи заплашително, но и някак механично към доктор Пейтън.
— Размърдай се, Джак! — каза Дюпре и двамата се спуснахме да пресечем неуверената атака на Джон Хардин срещу доктора. С добре отиграна маневра го пренасочихме към автомата за кока-кола, където Дюпре пусна седемдесет и пет цента и му подаде чашата.
— Предпочитам диетична кола — намуси се Джон Хардин. — Опитвам се да отслабна. В този град всички са тлъсти като свине, затова искам диетична кола.
— Аз ще взема тази — обади се Далас.
Извадих от джоба си куп дребни и започнах да търся монети по двайсет и пет цента. Преобладаваха обаче италианските.
— Какво е това? — заинтересува се Джон Хардин, взе една италианска монета от дланта ми и я вдигна срещу светлината.
— Това са хиляда лири — отвърнах. — На монета.
— Каква тъпа страна- рече той. — Нямат ли монети по четвърт?
Джон Хардин пусна италианската пара в автомата и тя падна, без да задейства системата.
— Нищо не струва. Дори машината не я иска.
Но поне за момента монетата свърши добра работа — отклони вниманието на Джон Хардин.
Докторът ни изгледа и от погледа му разбрах, че нашата непредсказуемост и сприхавост очевидно го изнервят.
— Мисис Питс има висока температура — каза доктор Пейтън и при това съобщение стаята утихна. — Формално погледнато, Джон Хардин е прав, като казва, че убивам майка ви. Предписал съм й възможно най-силната химиотерапия. Количеството на белите й кръвни телца расте застрашително. Животът й е в опасност. Може да умре всеки миг. Разбира се, опитвам се да предотвратя това. Но не знам дали ще успея.
— Ха! — изрева Джон Хардин и пак се нахвърли срещу младия доктор, като заплашително размахваше показалеца си. — Вие всички го чухте какво каза. Сам си призна, че за нищо не го бива. Току-що си призна, че той не прави нищо друго, освен да я убива. След мен, братя! Трябва да спасим живота на мама.
— Успокой се, Джон Хардин, или те качвам на колата и право на Бул Стрийт — уплаши го Дюпре само със споменаването на улицата, където се намираше психиатрията.
— Ама, Дюпре, нали го чу — разпери ръце Джон Хардин. — Той просто убива мама. Сам го каза.
— Опитва се да й спаси живота — каза Дюпре натъртено. — Нека поне не му пречим.
Съдията се поизкашля от отсрещния ъгъл и разговорът в наелектризираната от емоции зала отново се измести в друга плоскост.
— Господ така е решил да накаже Луси, задето ме напусна — заяви негова светлост и всички утихнаха. — Това е, което заслужава. Нито повече, нито по-малко.
Бях решил да стискам зъби и да не се намесвам, но при тази реплика не издържах.
— Ей, баща ми, какво ще кажеш да млъкнеш? Нито повече, нито по-малко, а?