Докато карах по дългата алея, която водеше към манастира, едно малко червено лисиче с живи очички и дръзка муцунка изскочи от гората и спря на пътя. Гледаше с немигащ любопитен поглед. След миг обаче майка му излетя откъм гората, грабна го за врата и бързо го върна в леговището.
Дивата природа, помислих си аз, ето какво ми липсваше в Италия — общуването с нечовешкото и неопитоменото.
Отец Джуд ме чакаше до камбаната, чийто звън разделяше строго разпределените часове в живота на монасите. Беше висок мъж с фигура на чапла, с лице на плашливо тревопасно и с изражение на леко неуравновесен човек. В отношенията си с хората той бе тромав, нетактичен и прекалено недоверчив. За мама нямаше никакво съмнение, че отец Джуд е самата святост, но в моите очи той правеше вярата да изглежда много повече като неизлечима меланхолия. Почти не си отвори устата през целия път обратно към Уотърфорд. Накрая попита:
— Бог липсва ли ти? — Простотата на въпроса ме сепна.
— Защо питаш, отче?
— Защото навремето ти беше много религиозно момче — отвърна.
— Тогава вярвах и във феи — казах. — Десет цента под възглавницата ми стигаха, но сега са ми нужни по-солидни доказателства.
— Майка ти ми каза, че си изоставил католическата вяра — рече той.
— Така е — отвърнах аз, скривайки раздразнението си. — Това не значи, че съм загубил вкус към живота.
— Вкус към живота. Само това ли означава църквата за теб?
— Не — отвърнах. — Означава още и Инквизицията. Франко. Мълчанието на папата по време на Холокоста. Абортите. Противозачатъчните средства. Безбрачието на свещениците.
— Ясно — каза той.
— Това, разбира се, е само върхът на айсберга — казах.
— А Бог? — попита. — Какво ще кажеш за него?
— С него сме като скарани любовници — отвърнах.
— Защо?
— Защото и той помогна за самоубийството на жена ми. Не в истинския смисъл на думата, разбира се. Но ми е по-лесно да обвинявам него, отколкото себе си.
— Странен поглед върху нещата — каза той.
Обърнах се към мъжа с изпито лице и профил на светец. Мрачната мършава фигура му придаваше ожесточеност, която липсваше в кадифения му глас.
— Когато бяхме малки, смятахме, че вие с мама сте любовници. Всъщност не смятахме, а бяхме сигурни.
Свещеникът се усмихна, но не изглеждаше разтърсен от това откровение.
— Изглеждахте твърде близки — продължих. — Когато бяхте заедно, между вас като че съществуваше нещо тайно и недоизказано — шепот, докосване на ръцете, после дългите разходки в гората. Баща ми беше полудял от ревност. Винаги те е мразил.
— А, съдията! — каза отчето. — И той нищо не разбра. Веднъж ме попита съвсем направо и добави, че разполагал с доказателства, че сме любовници. Дори твърдеше, че е писал на папата.
— А бяхте ли любовници? — попитах.
— Не, но се обичахме — каза отец Джуд.
— Но защо? Какво беше това привличане?
— Това не беше привличане — каза, — а цяла история.
— История ли?
— Познавам я много отдавна. Отпреди да срещне баща ти.
— Е, и? — подканих го аз.
— Нашите души намират утеха една в друга — рече свещеникът. — Свързват ни тайни. Отколешни тайни.
— По-добре ми говори направо на латински. Може би повече ще разбера — казах.
— Знаеш ли нещо за детството на майка си?
— Разбира се.
— Какво?
— Родена е в планините на Северна Каролина. Израснала е в Атланта. Срещнала е баща ми в Чарлстън.
— Както си и мислех, нищо не знаеш — рече той.
— Във всеки случай знам повече от теб — рекох и бързо добавих, — приятелю.
И двамата потънахме в пълно мълчание, после той рече:
— Не, не знаеш... — Изчака цели десет секунди, преди да довърши изречението си — ... приятелю.
Паркирах колата на мама и двамата влязохме в болницата. Тръгнахме право към интензивното и аз махнах на братята си, докато отчето ги отмина, сякаш бяха невидими. Остави куфарчето си до леглото на мама, а устните му вече нашепваха молитви, докато се приготвяше за последното причастие. Но преди да започне, отец Джуд коленичи до мама, взе ръката й, целуна дланта й, прибра пръстите й в шепата си и тихо заплака.
Тъй като държанието му ми се стори странно и непристойно, аз се оттеглих до прозореца. Загледах се през щорите към реката, мъчейки се да направя присъствието си незабележимо. Отец Джуд бе труден човек — с ледена сърцевина и фъртуни по периферията. Винаги бях възприемал близостта му с мама като лична обида.