Гласът му ме сепна.
— Те не знаят какво сме преживели с теб, Луси. Не знаят как сме стигнали дотук.
Думите му ме изненадаха, както и сълзите. Стоях до леглото на умиращата ми майка, опитвайки се да не чувствам нищо, но в същото време се мъчех да проумея този затворен в себе си, сух, жилав свещеник. Собствените ми сълзи като че бяха пресъхнали, замръзнали, превърнали се в бучка лед, загнездена така дълбоко у мен, че нито можех да я достигна, нито докосна или разтопя. Що за човек бях, щом не можех една сълза да пророня край смъртния одър на собствената си майка? Мама ни бе възпитала да бъдем силни, твърди мъже и затова сега не можеше да получи от нас полагащата й се порция сълзи. Обърнах се към отец Джуд, който се подготвяше за светото причастие. Запали две свещи и ми ги подаде. Утреня, вечерня и полунощница, причастие и освещаване, акатисти, тропари и канони, „Помилуй нас, Господи“ и „Добра майко на преблагия Цар“. Няма момче, което да е обичало повече възвишения език на църквата! Отецът пристъпи към леглото на мама. Излетелите от устата му думи запърхаха край мен като гълъба на Светия дух.
Отец Джуд, във виолетов епитрахил, допря разпятието до устните на Луси. Но тъй като тя беше в безсъзнание, пък и в предсмъртна агония, не можа да го целуне, ала въпреки това той й опрости всички грехове и безсмъртната душа на Луси сигурно вече блестеше като новоизсечена монета — непорочна и бяла.
Отец Джуд поръси със светена вода леглото на мама, а после и мен. Подаде ми малка черна книга, отвори я на една страница и ми посочи с пръст. Очите ми попаднаха на думите: „Господи, Боже наш, избави този дом от лукавия, прати Твоя ангел-пазител да го закриля, дарувай му мир и блага и възпри всяка злина. В Тебе вярваме, Господи!“ Капките светена вода се застичаха по лицето ми.
Спомних си колко често като малък се бях молил татко да умре след някой от неговите гуляи и сега тази мисъл отново се появи в главата ми. Отец Джуд се беше успокоил, погълнат от формалностите на богослужението, улисан в самия ритуал.
Помаза кръстообразно ушите, носа, устните, ръцете и краката на Луси.
Най-накрая с молитва прогони всички съблазни на лукавия и се помоли на Исус да я вземе в любещите си обятия след всичките страдания, изпитания и горести на този преходен и греховен живот.
Погледнах към Луси и за пръв път, откакто се бях върнал, я почувствах като майка. Някога бях живял в утробата на тази жена, във вените ми течеше нейната кръв. Опитах да си я представя преди моето раждане, мечтаеща за детето, което носи в себе си, после как бе направила от мен точно онова, което искаше, как израснах в прекалена близост с Луси, твърде много влюбен в нея, възхитен от цветущото й здраве, от ослепителната й красота. Възможно ли е едно момче да обича майка си прекалено силно? Какво преживява душата му, когато тази любов кривва, както стана с моята, и тръгва да преследва други цели? Как е възможно всичко това да се случи в един-единствен живот, и то точно в моя?
Миропомазването свърши и отец Джуд свали виолетовия си епитрахил. Обърна се към мен и каза:
— Пак си длъжник на църквата.
— Защо?
— Защото майка ти ще живее.
— Откъде знаеш?
— Молитвите ми са чути — каза отчето.
— Стига глупости! — възмутих се аз. — Каква наглост!
Джуд сграбчи китката ми така, че спря притока на кръв, и изсъска в лицето ми:
— Грешиш, Джак. Вяра. Това ми казва вярата.
Напуснах болницата рано и отидох да напазарувам за вечерята, която исках да приготвя за баща ми и моите братя. След огромното изобилие на Кампо деи Фиори като че ли бях забравил каква оскъдица ме чака в супермаркета на малък южняшки град. Но аз съм доста изобретателен, що се отнася до готвенето, затова купих боб, зеленчуци и свински ребра и забързах към къщата на татко, за да ги приготвя.
Братята ми, също уморени от атмосферата в болничната чакалня, ме наобиколиха в кухнята. Баща ми продължаваше трезвото си бдение в компанията на доктор Питс и отец Джуд. Докато белех картофите, изведнъж се сетих, че откакто съм пристигнал, не съм чувал гласа на Лия. Бях се обадил два пъти, но все след като си бе легнала. Погледнах часовника на стената и видях, че много скоро в Рим ще е полунощ.
— Поканихте ли Джон Хардин на вечеря? — попитах, докато набирах номера от кухнята.
— Разбира се — каза Тий и отпи от бирата си. — И знаеш ли какво ми отвърна: „Джак да си гледа работата, не съм умрял за кулинарните му измишльотини.“