— Негова си работа. От това само той губи — казах и в този момент се обади телефонистката, на която продиктувах номера на кредитната си карта, кода на Италия, после на Рим и най-накрая номера на моя апартамент на Пиаца Фарнезе.
Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуя гласа на Лия.
— Татко!
— Здравей, хлапе. — Усетих как гърлото ми се стяга от любов към това дете. — Тук съм с част от братята си и те всички те поздравяват.
— Как е баба Луси? Ще се оправи ли?
— Още не се знае. Докторите се надяват, но засега е рано да се каже.
— Ако умре, мога ли да дойда на погребението?
— Да, тогава се качваш на първия самолет, обещавам ти. Мария грижи ли се за теб?
— Разбира се. Но ме кара да ям по много. Направо преяждам. Освен това непрекъснато ме навлича и казва, че куклите ми са болни, защото ги държа леко облечени. Кара ме да се моля за теб. Вчера запалихме три свещи в три различни църкви за твоята майка.
— Хубаво сте направили. Как върви училището? Как е сестра Розария? Как са нашите познайници от площада?
— Всички са добре, татко — отвърна Лия, после гласът й спадна с един регистър.
— Снощи ми се обадиха родителите на мама. Говорихме надълго и нашироко.
Сърцето ми спря.
— И какво ти казаха?
— Дядо не каза почти нищо. Разплака се, като чу гласа ми. После баба Фокс взе слушалката от него. Тя е толкова мила. Толкова сладка. Каза, че се надява да те видят, докато си у дома. Ще се срещнеш ли с тях?
— Ако имам време — казах. — Това няма да е много лесно, Лия. Дядо Фокс никак не ме обича. И никога не ме е обичал.
— В библиотеката намерих един албум със снимки. И там има двама души, застанали на брега на река. Това ли са родителите на моята майка? Това ли са баба и дядо?
— Сещам се за коя снимка говориш — казах. — Да, това са.
— Изглеждат много приятни хора.
— Да, така изглеждат.
— Марта се обади тази вечер — продължи Лия. — Боеше се, че ще побеснееш, като разбереш, че е дала нашия номер на родителите си.
— Наистина, не мога да кажа, че съм особено доволен, но по всичко личи, че този месец ни върви на семейни разправии от всякакъв род. Нещо ще става, Лия. А когато нещо има да става, не можеш да го спреш.
— Някой пита ли за мен? Искат ли да ме видят?
— Копнеят да те видят, скъпа. Аз също копнея да бъдем заедно. — Вдигнах очи и видях, че Дюпре, Далас и Тий се приближават.
— Може ли да кажем по едно „здрасти“ на нашата племенница? — попита Дюпре. — Съвсем накратко. Колкото да я поздравим с „добре дошла“ в нашето семейство.
Дюпре взе слушалката и рече:
— Здравей, Лия. Аз съм твоят чичо Дюпре. Ти, разбира се, още не знаеш, но аз ще се влюбя в теб и ти ще се влюбиш в мен. Всъщност аз вече съм влюбен в теб само по това, което чувам от баща ти.
Докато слушаше отговора на Лия, Дюпре ми намигна и по удоволствието, което се изписа на лицето му, се досетих как върви разговорът. Далас посегна към слушалката, но Дюпре го плесна през ръката и добави:
— Чичо Далас иска да ти каже две думи, скъпа. Но помни, чичо Дюпре е твоят любимец в това жалко котило.
Далас взе слушалката.
— Не му вярвай, Лия. Сега говори твоят истински любимец, чичо Далас. Ще видиш, че ще ме харесаш повече от Дюпре, защото аз съм по-забавен, по-красив и по-богат от него. Имам две деца, с които ще си играеш, и освен това всеки ден ще ти купувам толкова сладолед, колкото можеш да изядеш. Да, точно така. Ще си прекараме страхотно. Окей, а сега ти давам чичо Тий. Той тежи двеста килограма, никога не се къпе и разправя мръсни вицове, дори на малки момиченца като теб. Никой не го обича, така че ти едва ли ще направиш изключение.
И той подаде телефонната слушалка на Тий, който каза „здравей“ и единствен от братята изслуша Лия най-внимателно, вместо сам да я залива с приказки. Изсмя се, после се изсмя отново и най-накрая рече:
— Боже, защо не дойдеш тук да видиш как ще си поживеем. Ще те науча да ловиш раци и да мяташ мрежа за скариди. Ще ловим риба на пристанището, а ако слушаш, ще те заведа и на дълбоководен риболов. Ако пък не слушаш, ще те науча да пушиш и ще ти купя обувки на висок ток. Сега баща ти иска пак да ти се обади. Разправят, че двамата с него много си приличаме, но това са долнопробни лъжи. Аз съм поне два пъти по-хубав.
Казах лека нощ на Лия, след това Мария пожела да говори с мен. При международни разговори тя винаги се безпокоеше за парите, които се таксуват на минута, и затова говореше много бързо, при това на родния си диалект, така че почти нищо не й се разбираше. Веднага взе да се оплаква от високите цени, разправи няколко клюки от площада и ме увери, че Лия е все така умна и хубава. Преди да спре да говори, каза, че се надява да не е изхарчила много пари, и ме закле да не забравям очарователния Рим.