После Лия отново взе телефона.
— Татко, ще направиш ли нещо за мен?
— Всичко. Нима не знаеш?
— Недей да се сърдиш на родителите на мама, задето са се обаждали. Обещай ми.
— Обещавам — казах.
— И още нещо.
— Имаш го — казах.
— Разкажи ми една история — помоли ме тя.
— Никога няма да забравя годината на страшното наводнение, когато Голямото куче Чипи... — започнах.
13
Научихме се да отмерваме времето по капките, които минаваха през пластмасовата тръба, отвеждаща към забитата в ръката на мама игла. Пулсът на сърцето й се разписваше върху лист милиметрова хартия под зоркия взор на дежурните сестри. Лекуващият доктор ни изнасяше сведения два пъти на ден със сух безизразен глас. Тий донесе футболна топка и още на следващия ден излязохме на паркинга да поритаме. Температурата на мама спадна. За пръв път ни обзе предпазлив оптимизъм.
На другия ден, след като излязох от болницата, отидох направо вкъщи, поспах известно време и после с колата на мама поех към мочурищата, където се намираше наскоро купената къща на Майк Хес.
Тя представляваше една фантастична нелепост, въпреки че бе заобиколена от изящна градина, в която цветята бяха групирани в отделни редици — момини сълзи, нарциси и незабравки. Лехи от азалии опасваха къщата като рамка на картина, а в страничния двор кучешкият дрян припламваше като нажежено до бяло огнено кълбо.
Къщата бе построена в онзи псевдоюжняшки стил, който е най-голямата атракция и най-големият позор на местните предградия. Всички подобни къщи представляват безвкусна имитация на Скарлетовата Тара.
Тръгнах бавно из грижливо фризираната градина, сякаш се боях да вляза в къщата. Минах покрай една гардения и сърцето ми ненадейно се сви при мисълта, че съм изоставил майка си в кома.
Гласът на Ледар ме сепна:
— Добре дошъл, Джак.
Обърнах се, погледнах красивата жена, която стоеше пред мен, и леко я целунах по устните като брат.
— И вътре ли е същата безвкусица? — попитах Ледар с насочен към къщата пръст.
— За вътрешното обзавеждане Майк е използвал свой колега от Холивуд — отвърна Ледар. — Докарал го със самолет дотук и му връчил непопълнен чек. Какво да ти кажа — нещо средно между Монтичело и „Хиляда и една нощ“. Уникално!
Тръгнахме по пътека от тухлички към главния вход. Вътре къщата изглеждаше набързо обзаведена; сякаш всичко бе случайно купено, а не специално подбирано и всяка стая беше по-стерилна на вид от предишната. Няколко английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, висяха на стената във всекидневната: бледи, немощни англичани, яздещи до хрътките си по гипсовите стени на Южна Каролина.
Ледар сякаш прочете мислите ми и каза:
— Майк е много чувствителен по отношение на ловните си гравюри. Домът му в Лос Анджелис е пълен с тях.
— Разбирам — отвърнах. — А къде е самият стопанин?
— Той се обади от летището по мобифона си — отвърна тя. — Всеки момент ще бъде тук. Нека те предупредя: каза, че след вечеря ще пристигнат някакви мистериозни гости за по едно питие.
— А ти как си дошла? Не видях друга кола отпред.
— С моторницата на татко. Пресякох реката и ето ме тук — каза Ледар.
— Значи продължаваш да си на „ти“ с реката — възхитих й се аз.
Тя се усмихна.
— Мога ли да помогна с вечерята? — попитах.
— О, не ти ли казах? — учуди се тя. — Трябва да я сготвиш.
— Чудесно!
— Нали ти пишеш готварски книги. Аз пиша само сценарии. Трябваше да се досетиш. Татко ми връчи цял леген скариди.
— Тогава ми помогни да ги изчистя. Взела ли си спагети?
— Всичко съм взела. Майк ми нареди да заредя къщата и аз изкупих магазините на Чарлстън.
Неписан закон е, че хора, които не готвят и не са кулинари, притежават най-хубавите и най-добре обзаведените кухни и в това отношение Майк не правеше изключение. Застанали един до друг пред безупречно чистия му кухненски плот, ние с Ледар започнахме да чистим скаридите — извадихме бялото месо от бледите им полупрозрачни черупки. С остър нож махнах дългата мастиленосиня вена, която минаваше от главата до опашката.