— Работиш ли по проекта на Майк? — попитах.
— Не сме се събрали тук случайно. — Ледар кимна. — Майк бе чул за майка ти и веднага ми се обади в Ню Йорк. Не се е отказал от идеята и ти да участваш по някакъв начин. Всъщност как е майка ти? Доколкото разбирам, още няма подобрение.
— Пълна неизвестност — отвърнах, а после тактично смених темата.
— Ти къде си отседнала? При вашите ли?
— Засега — отвърна тя. — Предполагам, че ще ми трябват поне шест месеца подготовка, преди да напиша и един ред. За теб все още има запазено място в проекта. Ще бъда много щастлива, ако го заемеш.
— Това не е за мен, Ледар.
— Помисли си. Майк гледа много сериозно на тази работа. Ако нещата потръгнат, това ще бъде най-дългият сериал в историята на киното.
Погледнах дали водата за спагетите е завряла.
— В този град не са се случили толкова неща, че да има материал за сериал. Не са се случили достатъчно неща дори за рекламен клип от шейсет секунди.
Ледар ме погледна.
— Ние с теб сме двама от главните герои... разбира се, в по-късните епизоди. Имената ще бъдат други, всичко ще бъде романизирано, но ще сме вътре.
— Майк, разбира се, ми спести тази подробност.
В същия миг чухме, че пред входа спира кола. Майк влезе в къщата тичешком.
— Джак, съжалявам за майка ти — каза той и ме прегърна. — В Холивуд има най-малко стотина души, за които бих платил, само и само да им се случи една левкемия, а Бог я раздава на такива прекрасни хора като майка ти.
— Благодаря ти, Майк.
— Здрасти, скъпа. — Майк целуна Ледар по бузата. — Ужасно се радвам, че ви виждам и двамата. Вече не мога да се позная в този Лос Анджелис. Вчера съм крещял като луд на една деветнайсетгодишна хлапачка, при това стажантка. Разплаках я. След това не можах да си намеря място.
— Ти си известен с това, че крещиш на хората — каза Ледар.
— Но аз не обичам да крещя. Това не е истинското ми „аз“.
— Сигурно е, щом продължаваш да го правиш — подхвърлих. — Искаш ли нещо за пиене?
— Разбира се, и то не сода — отвърна Майк. — Направи ми един коктейл.
— Не мога — рекох. — Аз съм американец.
— Тогава бърбън — каза той.
— За мен също, Джак.
Приготвих питиетата и седнахме на покритата веранда, където човек можеше да вдиша уханието на градината и аромата на града. Бях благодарен за този малък отдих от дежурствата в болницата.
— Джак — започна Майк, — дължа ти извинение за начина, по който се държах във Венеция. Тогава не бях на себе си, просто не бях аз, а задникът, в който съм се превърнал за мой срам. Държа се така, защото в нашия бранш нещата така се правят. Всички се присмиват на приличното поведение и любезността... а на добротата се гледа с откровено презрение. Чувствам се ужасно, но се надявам, че ще ми простиш.
— Нали сме израснали заедно — отвърнах.
— И тримата — додаде Ледар. — Майк, винаги ще те обичаме.
— Знаем кой си и откъде идваш — казах. — Трудно е да си прочут, нали?
Майк вдигна рязко глава. Очите му блестяха.
— Няма нито едно нещо, за което да си струва. С изключение на парите. И понякога си мисля, че това е най-лошото.
— Успокоение за гузната съвест — подметна Ледар. — Тогава раздели парите с приятелите си.
— Всичките ми филми са отвратителни — каза Майк. — Оказах се страхотно лайно и какво направих? Пари.
— И аз се оказах страхотно лайно, но не направих пари, а само спагети — успокоително потупах Майк по рамото. — Хайде, ставай да вечеряме.
— Нека ти помогна — предложи Ледар.
Върнах се при електрическата печка и скоро миризмата на пържен чесън и зелен зехтин стигна до верандата, където Майк продължаваше да седи, загледан в градината и реката. На нас с Ледар като че ни олекна и тя започна да ни разказва подробности от живота на Майк, които се бяха случили след моето заминаване. В продължение на пет години Майк посещавал най-известния психиатър в Бевърли Хилс и именно тогава му хрумнала идеята за уотърфордския филм.
Наситените с действие приключенски филми бяха станали негов специалитет. Всичките си приличаха по развинтената момчешка фантазия на подвизите и геройствата. Филмите му имаха нужда от повече кръвна плазма, отколкото екипите на Червения кръст след земетресение. И от повече патрони и гранати, отколкото израелски батальон на Голанските възвишения. Филмите му не бяха долнопробни, само незначителни. Бяха предназначени да забавляват публиката — думи, с които Майк обичаше да убеждава своите инвеститори, които пък на свой ред имаха пълно доверие в безпогрешния му усет към лошия вкус на тълпата. Очевидно Майк разчиташе предимно на пазарните проучвания, които му разкриваха неведомите прищевки на масовия вкус. Подобно на много други влиятелни личности в Холивуд, които бяха успели да натрупат твърде много пари за кратко време, Майк живееше в някакъв странен, изпълнен с илюзии свят и копнееше да създаде значителни филми. Беше дошло време да спечели уважението на Холивуд, неговия страх и завист. Беше признал на Ледар, че няма по-опасен момент в живота на един продуцент от този. Както няма нищо по-повърхностно и патетично от филмов продуцент, който иска да каже нещо на света чрез филма си. Сантименталността го отвращаваше, но той знаеше, че я носи у себе си и тя се обаждаше — далечна, като ехото на разлюлени от вятъра камбани. В момента той отчаяно искаше да разкаже на света за дързостта на собственото си семейство и за малкия южняшки град, който бе приласкал това семейство и го бе дарил с гостоприемен подслон.