За последен път видях Шайла, когато трябваше да разпозная натрошеното й тяло в градската морга в присъствието на следовател от Чарлстън. Случи се състрадателен човек и ме остави насаме да изплача мъката си над обезобразената си съпруга. Започнах да шептя католически молитви, защото само тях успях да си спомня, и то до половината, и защото те единствени ми се удаваха със същата лекота, с която се лееха сълзите ми. Беше подпухнала от дългото стоене във водата и цялата й красота бе останала в плитчините на пристанището, а и раците си бяха свършили работата. На тръгване нещо привлече погледа ми, спрях и се загледах. На лявата й ръка беше татуиран номерът 36 364 04.
— Тази татуировка е нова — каза следователят тихо. — Имате ли представа защо?
— Баща й е бил в Аушвиц — отвърнах. — Това е неговият номер.
— Странно. Беше ли много близка с баща си?
— Съвсем не. Почти не си говореха.
— Ще кажете ли на баща й за татуировката?
— Не. По-скоро бих го убил — отвърнах и погледнах тялото на Шайла за последен път.
Казвам се Джак Маккол. Избягах в Рим, за да отгледам дъщеря си на спокойствие. През 1985-а, когато един ден се качих по спираловидната стълба и излязох на терасата на покрива, откъдето Рим се вижда като на длан, взех със себе си и музикалната кутия, която Шайла ми бе подарила за петата годишнина от сватбата ни. Навих я и се загледах в нощта на Рим. В далечината се обади камбана — прозвуча като зов на изгубен ангел. Откъм Тибър повя лек ветрец. Музикалната кутия свиреше концерт за пиано N21 от Моцарт — едно от любимите ми произведения. Въздухът беше натежал от кулинарни миризми, които идваха от ресторанта „Ер Джиджето“ под мен: печено агнешко, джоджен и пелин. Затворих очи и отново съзрях лицето на Шайла.
От музикалната кутия извадих писмото, което ми бе изпратила в деня на собствената си смърт. Загледах се в почерка, с който бе изписала името ми. Имаше хубав почерк и винаги изписваше името ми много грижливо. Исках да го прочета отново, но вместо това се заслушах в движението на колите край Тибър и извадих златното й колие — пак от музикалната кутия. Беше подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден и никога през живота си не го бе сваляла. Колието бе станало част от спомените ми, когато се любехме. В завещанието си Шайла пишеше, че го оставя на Лия, за да го носи, „когато вече е достатъчно голяма, за да разбере смисъла на подаръка“. Когато ме дадоха под съд, за да ме лишат от бащински права над Лия, родителите на Шайла поискаха да им върна и колието. Тъй като за мен то беше талисман, който носеше само злини и нещастия, мислех да им го изпратя по пощата без писмо и адрес на изпращача. За мен то беше само едно колие и аз отново го поставих в музикалната кутия.
Тази година щеше завинаги да промени живота ми, въпреки че тогава, загледан в движението долу, аз дори и не подозирах това.
Първа част
1
Обикновено ставам преди събуждането на Пиаца Фарнезе. Сварявам си кафето още по тъмно, взимам чашата и излизам на терасата, откъдето наблюдавам как белезникаво обагреният град бавно просветлява.
В шест сутринта пръв пристига вестникарят и започва да подрежда сергията си. След това откъм западния край на площада влиза камион, който носи вързопите с „Месаджеро“ и останалите сутрешни вестници. Двамата карабинери, които пазят входа на френското посолство, запалват фаровете на джипа си и започват бавната си, съвършено формална обиколка на Пиаца Фарнезе. С лица, напомнящи израженията от измачкано тесте карти, те демонстрират безкрайното си отегчение. Закрит камион разнася ароматни торби с кафе. Спира пред „Бон Кафе“ в мига, в който собственикът му вдига кепенците. Първата чаша горещо кафе той поднася на шофьора на камиона, втората — на собственика на вестникарската сергия.
В онзи ранен понеделник на отсрещния край на площада, в двора на манастира „Санта Бриджита“ се появи една монахиня и безгрижна като пчелица, се зае с розите. Сива котка на по-тъмни и по-светли ивици залегна да дебне гълъбите, но един скитник плесна с ръце и ги изкъшка. Мъжът, който ме преследваше от известно време насам, излезе от „Бон Кафе“ и вдигна поглед към моя апартамент. Запали цигара, отиде до вестникарската сергия и си купи „Месаджеро“.