— Искаш ли да се върна и да го набия?
— Винаги ли налиташ на бой?
— Мисля, че това е по-достойно, отколкото да се държа като мижитурка. Освен това, Ледар, аз съм мъж и много добре знам какво може да жегне един мъж: да изяде тупаника е на едно от първите места в списъка. Пък и нали гледам да се докарам пред теб.
— Ако искаш да се докараш пред мен — каза тя, — трябва да го убиеш. Само да го набиеш не ми стига.
Ледар взе лявата ми ръка и я вдигна към тлеещата светлина, която се процеждаше откъм реката. Завъртя няколко пъти брачната ми халка около пръста. Ръцете ми са малки и изглеждат така, сякаш принадлежат на по-нисък човек.
— Защо още носиш брачната си халка?
— Защото никога не съм се развеждал. Нито съм се женил повторно... Тя ми напомня за Шайла.
— Добрият Джак. След всичките бури ти си остана същият. Истински сладур.
— Не, не съм. Но щях да бъда, ако бях имал друг баща.
— Моят случай е по-лек, но с майка ми сме винаги на нож — каза Ледар. — Чуя ли гласа й, започвам да завиждам на сираците.
— Значи не ти харесва това, че продължавам да нося брачната си халка.
— Не, напротив. Смятам, че е много мило от твоя страна.
— Но и малко странно.
— Малко. Сваляш ли я, когато се срещаш с някоя мадама?
— Отдавна не съм се срещал с никого.
— Защо, Джак?
— Когато жената, която си обичал, се самоубие, преставаш да се интересуваш от себе си, Ледар. Дори и след като проумях онези сложни влияния, допринесли за нейната смърт, остана си фактът, че и аз не съм без вина. Винаги когато реша да изляза с жена, се сещам за това.
— Значи смяташ, че щом излезеш да вечеряш с някоя жена, следва самоубийство, така ли?
Изсмях се на шегата й.
— Не. Смятам, че ако много харесваш някоя жена и тя те харесва, и има много вечери, и много целувки, и после сватбени камбани, то неминуемо ще се стигне и до трупа, който после трябва да разпознаваш в моргата...
— Джак, съжалявам, че го казах. Моля те, прости ми.
— Всяка нощ, всяка нощ в съня си виждам как Шайла се хвърля отнякъде. Дори да сънувам, че карам каяк в Аляска, тя ще се появи в гората над мен и ще се хвърли от някоя скала. Или пък, ако си вървя по улица в Амстердам покрай някой от каналите, чувам вик и ето я — Шайла лети надолу от онези високи къщи над водата и аз се втурвам да я спасявам. Не мога да кажа, че нощта е любимата ми част от денонощието.
Умълчахме се.
— Как успя да запазиш Лия? — попита тя приглушено.
— Какво стана с твоя дъб? — Станах да се поразтъпча, но всъщност за да сменя темата. — Ти имаше най-хубавия дъб в града.
— Кейпърс — каза тя. — През цялото време, докато бяхме женени, ми натякваше, че му закривал гледката към залеза над реката. В годината, когато бракът ни окончателно се разпадна, една вечер заедно с други негови колеги наобиколиха дървото. Всички носеха по чаша бира в ръка и взеха уж да се възхищават на залеза.
— Говори по-ясно, нищо не разбирам.
— Всъщност в чашите си носели много силен пестицид. И докато уж се възхищаваха на залеза, всеки скришом излял пестицида на земята. След шест месеца бедното дърво започна да линее и в крайна сметка умря. Всички в Уотърфорд бяха бесни, но Кейпърс отрече да има пръст в тази работа.
— А ти знаеше ли? — попитах.
— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Един от неговите колеги ми каза години след това. Но баща ми веднага се усъмни в Кейпърс.
— Странно, аз пък вече предпочитам компанията на дъб пред тази на човек. А пред Кейпърс Мидълтън предпочитам и плевели.
— Той все още вярва, че може отново да се сприятелите.
— Не, след тазвечерната случка вече не вярва.
— Да се върнем на Лия — каза тя. — И делото, в което се опитаха да ти отнемат бащинството.
— Родителите на Шайла, естествено, смятаха, че аз съм причината за нейната смърт. След погребението изпаднах в ужасна депресия. Моите братя ме заведоха в болницата в Кълъмбия и там ми назначиха лечение за депресия. Мина известно време, преди да живна и да се изправя на крака.