Мнозина, включително самата Селистайн, смятаха, че генерал Рембърт Елиот можеше да стане главнокомандващ Военноморския флот, ако не беше имал деца. Неговото единствено дете Джордан бе успяло да навреди повече на кариерата му, отколкото японският куршум, който едва не го бе оставил на място в битката при Тарауа.
Селистайн ме покани в хола и наля две чаши кафе, докато аз се любувах на океана. След като си разменихме всички възможни любезности, й подадох плик с две писма и подаръци от сина й.
— Селистайн, има нови неприятности — казах съвсем тихо.
— Много повече от друг път, скъпа — обади се дълбок мъжки глас и глухо отекна, преди тя да успее да се обади.
Рембърт Елиот — военноморски генерал до мозъка на костите си — фиксираше жена си със синеок поглед, бистър и елементарен като морски въздух. Беше застанал в антрето, което водеше към задния вход на къщата. Лицето на Селистайн загуби цвят и израз. Аз се пресегнах хладнокръвно и издърпах двете писма, които държеше в ръцете си.
— Подай ми тези писма, Джак — заповяда ми генералът.
— Те са мои. Аз съм ги писал — отвърнах аз и се изправих на крака.
— Лъжец! И ти, и жена ми, и двамата сте лъжци! — извика той с лице, така разкривено от гняв, че изглеждаше цинично. — Селистайн, ти си предателка. Собствената ми съпруга — предателка!
— Как мина голфът, който трябваше да играеш в Хилтън Хед, генерале? — попитах аз. Не очаквах, че той ще си бъде вкъщи.
— Спипах ви на местопрестъплението, а? — каза генералът.
— Това не е спипване, а най-обикновено натрапване — казах. — По-добре направо се присъедини към нашата скромна компания.
— Кейпърс Мидълтън ми даде тези снимки, които са направени в Рим — започна генералът. Смяташе да ги подаде на жена си, но премисли и презрително ги хвърли на пода. Селистайн не каза нищо, само ги събра. Загледа се в една от снимките, на която се виждаше бледият й, аскетичен син.
След това Рембърт Елиот направи нещо, което изненада не само жена му, но и мен. Отстъпи назад, докато Селистайн събираше разпръснатите по земята снимки. Тя смутено зачака следващия му ход, който очевидно не можеше да предвиди. За съжаление във военните училища, които генералът бе завършил, никой не го бе научил как да действа при сблъсък със собственото си малобройно семейство, как да отбива атаки или да потушава разногласия. В този момент дори собствената му съпруга, която го гледаше предизвикателно, му се струваше като вражески скаут, промъкнал се, за да взриви къщата му.
Сега, когато се видя, че този човек на действието не е в състояние да действа, аз побързах да се възползвам от вцепенението, в което бе изпаднал. Оставих го да стои като истукан, влязох в банята на първия етаж, накъсах писмата на Джордан на малки парченца, хвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата. Когато се върнах в хола, Селистайн и генералът бяха седнали един срещу друг и се гледаха така, сякаш измерваха новопоявилото се недоверие помежду им.
— Накара ме да присъствам на погребението на сина ми, който ме опозори, а много добре си знаела, че е жив, така ли? — попита генералът.
— Мислех, че е мъртъв — отвърна тя.
— А защо не ми каза, след като си научила истината?
— Защото ти го мразеше, генерале — обадих се аз. — Ти винаги си го мразел и Джордан знаеше това, знаеше го и Селистайн, и аз, и ти също. Затова не ти е казала.
— Имам право да знам истината — каза генералът. — Твое задължение е да ми кажеш.
— Аз не съм морски пехотинец, скъпи, не съм на твое подчинение. Тази малка подробност, изглежда, непрекъснато ти убягва.
— Говоря за твоето задължение като съпруга — поправи се генералът.
— А защо да не поговорим за твоето задължение като баща — изрепчи му се тя сърдито. — Дай да поговорим за твоето държане към сина ти, откакто се е родил. Как съм търпяла да биеш и тормозиш това прекрасно и чувствително дете.
— Като малък беше женствен и мекушав — каза генералът. — Знаеш много добре, че всичко друго мога да понеса, но не и това.
— Съвсем не беше женствен — озъби му се тя. — Беше мил и внимателен, но ти, разбира се, не можеш да правиш разлика между двете.