— Лъжкиня! Лъжкиня! — изсъска генералът.
— Не, скъпи — отвърна му тя тихо. — Майка. Майка.
— Значи ти си куриерът — обърна се генералът към мен.
— Може и така да се каже — отвърнах.
— А аз исках да направя от него морски офицер — каза генералът.
— Това ми звучи като Архипелаг ГУЛАГ — казах.
— Джордан израсна през шейсетте години — продължи той. — И това го затри. Какво знаете вие за преданост и патриотизъм, за стойностите и морала, с които ние бяхме отгледани?
— Защо не попиташ какво знаем за малтретирането на деца? — изрепчих му се аз.
— Вие бяхте поколение от лъжци и страхливци. Поколение от кръшкачи, които само гледаха как да се измъкнат от задължението към родината си, когато Америка имаше нужда от вас.
— Току-що проведох същия кретенски разговор с Кейпърс Мидълтън — прекъснах го аз, приближих се до Селистайн и я прегърнах. — Преместил се е в друг манастир, в друга част на Рим. В безопасност е — казах й аз. — Съжалявам, че трябваше да унищожа писмата му. — И напуснах къщата.
Докато влизах в колата на мама, генерал Елиот цъфна на прага и ми извика:
— Маккол!
— Да, генерале.
— Искам да видя сина си — рече той.
— Ще му предам, генерале. И тъй като никога преди не е имал баща, този път идеята може да му се понрави.
— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?
— Не, няма.
— А мога ли да знам защо?
— Защото ти нямам доверие, генерале — отвърнах.
— Тогава какво предлагаш да направя? — попита той.
— Да чакаш — отговорих.
— Нима не вярваш, че човек може да се промени?
— Не, не вярвам.
— Умник! — каза генералът. — И аз не вярвам.
Селистайн се затича към мен.
— Джак, бягай бързо в болницата. Тий се обади. Майка ти е излязла от кома.
Всичките ми братя, с изключение на Джон Хардин, бяха пред главния вход на болницата и ме чакаха. Изскочих от колата и те ме наобиколиха, заблъскаха ме и всички започнахме да се прегръщаме.
— Мама! — изкрещя Тий. — Тя успя!
— Бива си я — каза Дюпре.
— Нашето момиче няма да се даде на някакъв си рак, я! — рече Далас.
— Бог да ме прости, но и досега си мисля, че тя нарочно се преструваше, че умира — каза Тий. — Ей така, за да ни накара да се чувстваме виновни.
Дюпре го потупа закачливо по рамото.
— Мама има да мисли за по-важни неща от това да те кара да се чувстваш виновен.
— Така ли смяташ? — рече Тий. — Какви например?
— Само доктор Питс я е виждал — каза Дюпре този път на мен. — Той смята, че ти трябва пръв да отидеш при нея.
Сестрите бяха преместили Луси от интензивното отделение и сега семейството ни се събра в друга, по-приветлива чакалня.
Всички бяхме обзети от еуфория и дори вечно навъсеният отец Джуд изглеждаше доволен от новото развитие на събитията. Струпахме се около доктор Питс, за да ни повтори какво му е казал лекуващият лекар. Температурата бе спаднала, кръвното налягане се бе стабилизирало, в резултат на което тя бавно идваше в съзнание. Ние с братята ми се държахме като затворници при обявяване на амнистия. След дългите дни на потиснатост сега се чувствахме странно въодушевени и превъзбудени.
— Джак, защо не влезеш при майка си? — попита доктор Питс.
— Кажи й няколко вица — обади се Тий. — Сега й трябват няколко порции гръмогласен смях.
— Това не е много разумно — обади се доктор Питс.
Те продължиха да говорят, а аз се отдалечих и тръгнах към самостоятелната стая на мама.
Очите й бяха затворени, но лицето й все още бе необикновено красиво за жена на петдесет и осем години. Не бях говорил с нея цели пет години и този факт ме прояждаше отвътре. Бях изчезнал в Рим, за да спася собствения си живот, и нито за миг не бях помислил за жестокостта на собствената си постъпка. Луси отвори очи и аз потънах в синия й поглед. Нямаше никакво съмнение, че тя е най-влудяващата, най-вълнуващата, противоречива и опасна жена, която бях виждал. Претендираше, че знае всичко, което има да се знае за мъжете, и аз й вярвах. Притежаваше тънка проницателност и необуздано въображение. Беше изключително изобретателна и талантлива лъжкиня, която въобще не виждаше смисъл в това да се казва истината. Можеше спокойно да влезе в стая с мъже и да раздвижи кръвта им по-бързо, отколкото ако някой им подхвърлеше гърмяща змия. Тя беше най-сексапилната жена, която съм виждал през целия си живот. Едно от нещата, което ние с братята ми научихме след много изпитания, бе, че не е лесно да си син на най-сексапилната, най-кокетната и най-интересната жена в малък провинциален град. Нямаше брак, който мама да не можеше да развали. Сама твърдеше, че в живота си почти не е срещала жена от своята класа.