Изчаках да чуя първите й думи.
— Намери ми отнякъде грим — каза Луси.
— Здравей, Джак — отвърнах й аз. — Радвам се, че си тук, сине. Толкова отдавна не сме се виждали.
— Сигурно приличам на вещица — каза тя. — Кажи как изглеждам.
— Красива.
— Много мразя да ме лъжат.
— Добре, тогава приличаш на вещица — казах.
— Затова ми трябва грим — настоя Луси.
— Сигурно се чувстваш отпаднала — опитах се да кажа нещо неутрално.
— Отпаднала ли? — учуди се тя. — Сигурно се шегуваш. Нали бях в кома. Никога не съм си почивала по-добре.
— Значи се чувстваш добре? — предпазливо попитах аз.
— Добре ли? — възмути се тя. — Никога не съм се чувствала по-зле. Цялата напомпана с химикали.
— А, мисля, че най-после загрях. Чувстваш се, зле, но добре отпочинала — казах.
— Доведе ли Лия? — попита тя.
— Не, но тя ти праща целувки.
— Това не ми стига. Искам да взема това дете с ръцете си и да му кажа някои неща — рече Луси. — На теб също. Искам да ти обясня някои неща.
— Не е нужно да ми казваш нищо — рекох. — Ти направи предостатъчно, за да съсипеш живота ми. Не е останало нищо за досъсипване.
— Малко хумор не е излишен, така ли? — попита тя.
— Точно така.
— Само уточнявам, защото, когато излиза от кома, човек се чувства особено. Сякаш се мъчиш да разровиш собствения си гроб, за да се измъкнеш. Добре ли изглеждам?
— Нали ти казах — красива като кукла.
— Доведи ми жената на Дюпре. Кажи й, че имам нужда от грим, и то много грим. Тя знае какво използвам.
— Комата, изглежда, не вреди на суетата — подразних я аз.
— Да, но вреди на килограмите — каза тя. — Откакто съм тук, съм свалила поне три кила.
— Мамо, ужасно ни разтревожи.
— Левкемията ще ми види сметката, Джак, трябва да знаеш това — каза тя. — Тя е неизлечима за жена на моята възраст. Рано или късно ще се върне и ще ме убие. Докторът не ми дава повече от година.
— Косите ми настръхват, като ми говориш така.
— Трябва да кажа на някого. А пред другите ще лъжа — рече тя и видях как отмаля. — Искам да ти гостувам в Рим. На теб и Лия. И без това не съм ходила в Рим. Трябва да те накарам отново да ме обикнеш. Това ми е нужно повече от всичко друго на света.
Не гледах към нея, но думите й ме улучиха право в целта. Беше притихнала и когато вдигнах очи да я погледна, видях, че е заспала. Луси Маккол Питс в Рим, помислих си аз. Щом Италия бе издържала нападението на хуните, сигурно щеше да преживее и посещението на моята огнедишаща коварна майка. В момента спеше дълбоко и загледан в нея, аз — нейният първороден син — реших, че е вечна, неубиваема, самият пъп на света. Далас влезе и ми направи знак, че е време да се махам.
— Каза ли нещо? — попита ме той, докато крачехме по коридора.
— Почти нищо. Освен че от всички обича най-много мен и че не би разрешила да я надупчат с всички тия тръбички, ако е знаела, че другите й синове ще я разочароват така горчиво.
— О, стига вече! — каза той. — Нещо друго?
— Иска да й занесем грим.
— Значи се е освестила — зарадва се Далас. — Няма съмнение, че е дошла на себе си.
Тий и Дюпре ни пресрещнаха. Тий започна да шепти така, че да не го чуят останалите в приемната.
— Имам добри новини за вас — каза той. — Чакат ни нови семейни проблеми.
Далас изохка, но Тий продължи.
— Току-що се обади дядо. Джини Пен е избягала от старческия дом.
— Пак ли? — изпъшка Далас.
— Няма проблеми — каза вечният прагматик Дюпре. — Тя е в инвалидна количка. Няма нужда да алармираме пътната полиция.
— За трети път бяга — обади се Тий. — Започвам да си мисля, че никога няма да свикне там.
— Да, но дядо не може да я вдига — намеси се Далас. — Това е временно разрешение. Докато зарасне бедрената й кост.
— Тя смята, че сме я изоставили — каза Дюпре.
Излязохме от болницата и потеглихме през града с колата на мама.
— Има само три пътя, по които може да тръгне — започна да разсъждава на глас Далас, — но и по трите едва ли е успяла да стигне далеч. Очевидно не е във възторг от старческия дом.