— Говорих с нея по телефона — обадих се аз. — Каза, че едва издържа.
След десетина минути завих наляво по пътя, който води към реката и старческия дом. Почти веднага зърнахме нашата баба да препуска в инвалидната си количка с изписана на лицето й мрачна решителност. Задминах я, после направих завой и тръгнах успоредно с нея.
Джини Пен се правеше, че не забелязва колата. Продължи да върти колелата съсредоточено, като гребец, който не смее да вдигне глава в най-трудния участък на реката. Беше плувнала в пот и лицето й пламтеше, но не от умора, а от възбудата на трескавото бягство. Беше успяла доста да се отдалечи от старческия дом. Погледна уж случайно встрани, видя ни и се разплака. Пак изви глава към нас и ускори темпото, като напрегна мишци с все сила, но най-накрая спря, разхълца се и закри лицето си с ръце, по които се бяха появили вече зачервени пришки.
— Джини Пен, искаш ли да те вземем на автостоп? — нежно я попита Далас.
— Махайте се от главата ми! — отвърна му тя през сълзи.
— Обади се твоят лекар — каза Далас. — Много се безпокои за теб.
— Вече го уволних тоя стар шебек. Някой трябва да ме спаси, момчета. Някой трябва да ми помогне или все съм си отишла. Никой не те слуша, когато остарееш. И никой не дава пет пари за теб.
— Ние ще ти помогнем с каквото можем — провикнах се аз от шофьорското си място.
— Тогава върнете се в онзи дом и кажете: „Дошли сме да спасим нашата баба от тази адска дупка.“ Приберете ми вещите и после, ако наистина държите да помогнете на старите хора в този град, застреляйте готвачката. Тя и суров морков не може да ти сервира, без да го направи блудкав.
— Ние мислехме да подходим по-дипломатично — сви рамене Далас.
— Тогава махайте се от главата ми — изплака Джини Пен. — Отивам у една приятелка. Ще й гостувам.
— Коя приятелка? — попита Далас.
— Още не съм решила. Аз имам приятелки из целия щат и всяка от тях ще бъде поласкана да приюти дама като мен. Аз не съм боклук като дядо ви. И не съм от случайно семейство.
— Хайде, хайде! — обадих се аз. — Влизай в колата и ние ще те приютим.
— Вие ли? — изгледа ни тя надменно и презрително. — Вие сте простолюдие. Клетата ви майка е бедна селянка, а баща ви — и той не е цвете за мирисане.
— Нали ти си го отгледала да бъде такъв — обади се Далас. — Не бягай от отговорност.
— Не бягам, поемам цялата вина — заяви баба. — Омъжих се за вашия дядо с широко отворени очи и много добре знаех какво ме чака. Омъжих се в пълно съзнание за най-неподходящия мъж.
— Защо го направи? — попитах.
— Защото ловеше око — каза Джини Пен. — Обливах се в пот, само като го зърна.
— Джини Пен, стига глупости! — каза Дюпре, слезе от колата и тръгна към баба. Ние с Тий я вдигнахме внимателно от количката и я пренесохме на задната седалка на колата. Все едно вдигнахме клетка с птички. Беше само кожа и кости. Твърде слаба, за да стои изправена.
— Дай да се споразумеем с теб, Джини Пен — казах. — Ние ще се опитаме да те отпишем от дома, но първо ще дойдеш с нас. Да уредим нещата както трябва.
Но Джини Пен бе вече заспала. Откарахме я обратно в старческия приют и я предадохме на сестрите, които я разбудиха и набързо я скастриха за поведението й.
— Предатели! — изсъска ни тя, когато сестрата забута количката й към нейната стая, нейната килия, нейния карцер.
Всички се бяхме умълчали, докато карах Далас към адвокатската му кантора.
— Забравихме да й кажем, че мама е излязла от комата — каза Тий.
— Защо да й разваляме настроението, и без това не беше на кеф — обади се Дюпре и всички се изсмяхме.
— Цял живот се мъчи да убеди света, че е чистокръвна аристократка.
— Спомняш ли си как ни разказваше за плантацията, където е израсла като дете? — попита Дюпре. — А ние смятахме, че ни лъже, защото никога не ни заведе да я видим тая плантация.
— Бърнсайд — казах. — Прочутата плантация Бърнсайд.
— Оказа се обаче, че не лъже — намеси се Дюпре. — Плантацията наистина е съществувала и нашата баба е отраснала точно в нея.
— Тогава къде е тая пуста плантация?
— Потънала е — каза Далас.
— Потънала ли? — повторих изумен.
— Намирала се е в покрайнините на Чарлстън, близо до Пинополис. Но когато построили бент на реката, за да направят езерото Мултри, водата заляла Бърнсайд. Джини Пен е Синклер по майчина линия, а Бърнсайд е имение на рода Синклер.