— Сега разбирам — казах. — Джини Пен е била така разстроена от загубата на фамилното имение, че в отчаянието си се омъжила за първия срещнат пуерториканец, тоест за нашия дядо.
— Никога не ни е казвала как е завършила тази история — спомена Дюпре. — Очевидно е възприела наводнението на родния си дом като проявление на Божия гняв. И знак за нещо предстоящо.
— А ти откъде разбра това? — попита Тий.
— Жена ми Джийн пътува до Чарлстън два пъти в седмицата. Работи върху защитата на магистърската си степен по история. Докато се ровела в Чарлстънската библиотека на Кинг Стрийт, попаднала на мемоари на рода Синклер. Там името на Джини Пен се споменавало два пъти. Къщата била точно толкова красива, колкото я описваше и баба.
— Страхотна утеха е да знаеш, че в тези уморени вени тече синя кръв — казах.
Когато пристигнахме в къщата, където бяхме играли заедно като деца, излязохме на верандата и се загледахме в залеза. Спомних си как преди повече от двайсет години седях на същия този стол и хранех Тий с бутилка-биберон, докато мама — бременна в осмия месец с Джон Хардин — приготвяше вечерята за татко, който оставаше до късно в кантората си, а Дюпре учеше Далас да играе футбол на ливадата отпред. Ако не бяха спомените, времето нямаше да има никакво значение.
От мизерните запаси в кухнята на баща ми извадих студена бира и фъстъци, туршия с копър, парче сух чедар, което нарязах върху хрупкави солени бисквитки с кръгчета червен лук отгоре. Братята ми гледаха на храната като на гориво, което им дава сила, никога не я възприемаха като вид удоволствие. Каквото и да сложеше човек на масата, те мигом го излапваха. Някъде от вътрешността на къщата иззвъня телефонът и Далас отиде да се обади.
Върна се и обяви с тържествен глас:
— Днес мама за пръв път е приела и малко твърда храна.
Ние веднага се развеселихме и вдигнахме тост към реката в чест на нашата майка, която в този миг може би гледаше към същата вода — само една миля по-надолу — от прозореца в болницата.
— От жилав сой е тя — каза Дюпре и отпи от бирата си.
— Няма жилав сой за левкемията — рече Далас. — Следващия път ще я спипа.
— Как можа да го кажеш? — засегна се Тий, скочи от стола си, облегна се на перилата и се обърна с лице към нас.
— Съжалявам — каза Далас. — Чувството за реалност ми помага да преживея лошите дни... както и добрите.
Видях, че Тий се просълзи, но бързо попи мокрите си страни. Сълзите ни изнервиха и аз се опитах да разсея тягостното напрежение.
— Мисля, че моята любов я извади от кризата. Героичният ми полет през Атлантическия океан, само и само да бъда до нея в момент на изпитание.
— Не, по-скоро сдържаната любов на нейния така често пренебрегван трети син Далас, на когото тя обичаше да се присмива, я спаси от гробницата — каза Далас и се изсмя.
— Гробница ли? — каза Тий. — Та ние нямаме семейна гробница.
— Правя опити за литературно изразяване — отвърна му Далас. — Какво, не може ли?
— Не знаех, че си литературен човек — намесих се аз.
— Не съм — рече Далас, — но от време на време обичам да се правя на такъв. Тий, моля те, спри да плачеш, защото, като гледам сълзите ти, си мисля, че не обичам достатъчно мама.
— Ами ти не я обичаш и никога не си я обичал — заподсмърча Тий.
— Това не е вярно — каза Далас. — Когато бях малък, смятах, че на света няма друга като нея. После пораснах и започнах да виждам някои неща, които не ми харесваха. естествено, бях ужасен, защото никога преди това не се бях изправял лице в лице с такава мошеническа изобретателност. Беше ми трудно да преглътна този факт и затова реших да не й обръщам внимание. В това няма нищо лошо.
— Аз пък обичам всичко у нея — каза Тий. — Въпреки че съсипа живота ми и прогони всичките ми приятелки.
— Виж, за това не я упреквам — обади се Дюпре. — Всичките ти приятелки бяха като бити от градушка. Истинско природно бедствие.
— Ти никога не си ги познавал добре.
— Опазил ме бог — възкликнаха в един глас Далас и Дюпре.
— Щастливец си ти, щом можеш да плачеш — казах на Тий. — Това е дар божи.
— Ти разплака ли се, когато разбра, че мама е болна? — обърна се Далас към Дюпре.
— Не. Не съм се и мъчил — отвърна му Дюпре.
— Защо? — попитах.
— От страх да не заприличам на вечно циврещия Тий.