Беше се свечерило и звездите изгряха една по една на източния небосклон. Замислих се за собствената си неизплакана по Шайла мъка. След смъртта й очаквах, че ще се удавя в порой от сълзи, но не успях да пророня и една. Нейната смърт ме пресуши отвътре и тогава открих, че в духа ми има много повече пясъчни пустини, отколкото тропически гори. Бях напълно неспособен да се разплача и това ме разтревожи, дори изплаши.
Затова започнах да наблюдавам други мъже и се успокоих, като разбрах, че не правя изключение. Опитах се да намеря някакво обяснение за твърдия стоицизъм, с който посрещнах самоубийството на моята съпруга. Но всяко обяснение се превръщаше в извинение, защото, ако някой на тази земя заслужаваше сълзите ми, то това беше Шайла Фокс Маккол и никой друг. Усещах ги у себе си — неоткрити и девствени, затворени в моето вътрешно море. Тези сълзи никога не са ме напускали.
— Тий, изпий още една бира — подкани го Далас. — Това ще ти помогне.
— Нямам нужда от помощ, брат ми — отвърна му Тий. — Плача от щастие.
— Не — намесих се аз. — Плачеш, защото можеш.
— Хайде пак да се обадим на Лия — предложи Далас.
— Може — съгласих се аз и тръгнах към телефона.
— Нещо се е случило — чух гласа на Дюпре.
— Защо мислиш така? — попита Далас.
— Джон Хардин го няма никакъв — каза Дюпре. — Дори в къщата на дядо.
— Ще цъфне отнякъде — каза Тий.
— Точно от това се боя — каза Дюпре и продължи да се взира в нощта. Надолу по реката се виждаха светлините на болницата.
15
Не знам защо, но винаги ми е било по-приятно да си мисля за местата, където съм бил или искам да бъда, отколкото за мястото, където се намирам. Трудно ми е да бъда щастлив в настоящето.
По време на дългите римски вечери, на приеми с красиви контеси, със звънкия им и заразителен смях, с уханието на ароматични вина се улавям, че умът ми блуждае все на запад, въпреки клетвата ми да не се върна в родния си щат. Но аз нося Уотърфорд у себе си, така както костенурката носи своята тежка броня. Тихи протяжни писъци на носталгия често отекват в мен; затварям очи и с леко сърце тръгвам по широките улици на Уотърфорд, които трептящата ми от живот носталгия е превърнала във въздушни мостове.
А сега, докато пътувах по Блу Херън Драйв към адвокатската кантора на брат ми и баща ми, изведнъж се размечтах за шума и суматохата на Рим. Бързо изкачих стъпалата до втория етаж, където всичко бе някак занемарено и неугледно.
Далас пишеше нещо и първо довърши мисълта си, а след това вдигна глава, за да ме погледне.
— Здрасти, Джак — каза той. — Добре дошъл в моята машина за пари. Изчакай ме да свърша и съм изцяло твой.
Продължи да пише, след това сложи точка със замах.
— Днес изгубих още двама клиенти. Клиентите реагират моментално, когато видят основателя на фирмата да повръща в някоя канавка.
— Далас, как върви кантората?
— Днес списание „Пари“ ще прави интервю с мен — каза Далас и в гласа му прозвуча мрачна цинична нотка. — А списание „Имоти“ иска да ми издигне статуя пред тази сграда заради рекордните ми приходи.
— Значи не върви.
— Почти.
— Татко не ти ли помага?
— Когато е трезв. Което означава два-три пъти в годината — каза Далас. — Много е тъжно, защото в тези два-три пъти виждам какъв блестящ юридически ум притежава всъщност. Но откакто мама се разболя, той наистина е зле.
— Той наистина е зле вече трийсет години — рекох. — Успя да компрометира дори и алкохола.
— Още обича мама.
— Дано това, че сега има друг съпруг, го накара да се вразуми — казах и погледнах към седналия зад писалището Далас. Беше красив мъж.
— Защо не започнеш самостоятелно? — попитах.
— Защото татко има нужда от мен, Джак. Той няма нищо друго, освен мен и тази кантора — каза Далас. — Няма къде другаде да отиде. Може и да не си забелязал, но нашият баща е трагична фигура.
— С какво всъщност ти помага? — попитах.
— С това, че някога е бил ценен и уважаван съдия — каза Далас. — Това не е за пренебрегване. Когато мозъкът му не е маринован в четвърт бърбън, той представлява импозантна гледка в съдебната зала.
— А как е дядо? — попитах. — Още ли ловува?
— Може да одере сърна по-бързо, отколкото ти ще завържеш обувките си — каза Далас с нескривана гордост в гласа. — Преди да си тръгнеш, трябва да отидем с него на лов за стриди. А после ще ги изпечем и ще си спретнем едно прощално угощение.