— Звучи съблазнително, но всичко зависи от това дали мама ще се стабилизира.
— Има ли новини от болницата?
— Днес още не съм ходил — отвърнах. — Това психясало семейство ме изтощава. Дюпре и Тий са вече там. Аз ще ги сменя следобед. Сега трябва да се видя с Макс. Из целия град е оставил съобщения да му се обадя.
— Той продължава да е клиент на нашата кантора — каза Далас. — Макс е твърд като скала.
Станах да си вървя, но после спрях и погледнах назад към брат си.
— Далас, ако някога имаш нужда от пари, ще ми кажеш ли?
— Не, Джак, няма — отвърна той. — Но все пак ти благодаря.
Пресякох улицата и влязох в универсалния магазин на Макс Русов. Качих се направо горе, в канцеларията му, където Макс преглеждаше сметките с молив в ръка. Този молив, във века на компютрите, беше ключовият спомен, който пазех у себе си за Макс Русов.
— Великият евреин — казах и Макс стана да ме посрещне.
Прегърна ме и почувствах изключителната сила на ръцете и тялото му, въпреки че главата му едва стигаше до гърдите ми.
— Кажи, Джак, къде се губиш? Откога си се върнал, а никакъв те няма да се отбиеш. Едно време първо при мен тичаше — смъмри ме Макс.
Отстъпих назад и протегнах ръка.
— Здрасти, старче. дай да видя, бива ли те още в ръцете?
— О, ръцете ми не са остарели, Джак. Не и ръцете ми — каза той и се усмихна.
Пред мен стоеше набит, силен мъж, нисък и с телосложение, което напомняше уличен пожарникарски кран. Само вратът му изглеждаше достатъчно як да тегли рало, освен това го бях виждал да хвърля петдесеткилограмови чували като пухени възглавници. Приличаше на ниско дърво с дълбоки корени и широка корона. Когато бях малък, след всяко здрависване с Макс ръката ме болеше като от прищипване. Сякаш някаква машина ме бе ухапала или нещо друго с необикновена сила.
Когато пораснах, двамата с Макс често играехме на канадска борба. Бях си решил, че ще стана мъж в деня, в който победя Макс. Но този ден така и не дойде. Винаги аз бях онзи, който молеше за пощада, докато той стискаше до счупване костите на дясната ми ръка.
И сега пак, като седнахме да изиграем една канадска борба, Макс ме победи за броени секунди. Разтривайки ръката си, аз седнах в светлата подредена канцелария, от която се откриваше неописуемо красива гледка към реката.
— Печелиш ли добре? — попитах, защото знаех какво удоволствие изпитва Макс от езика на цифрите.
— Колкото да си платя сметките — отвърна той, — и то едва-едва. Работите ми никога не са вървели по-зле.
— Разправят, че печелиш милиони — подразних го аз.
— Ако и догодина имаме покрив над главата си, ще бъде истинско чудо — напевно отвърна Макс. — Но затова пък, както дочувам, от бизнеса с готварски книги банковата ти сметка е бая набъбнала.
— Бройките, които съм продал, не стигат да купя и едни обувки на дъщеря си — оплаках се аз.
— Книгата ти се продаде в деветдесетхиляден тираж и издържа четиринайсет издания — каза Макс. — Мислиш ли, че не следя? Нищо, че ти се криеш като бандит в Италия. Знам, че данъчните ти агенти ликуват, когато дойде време да им напишеш чек.
— И твоите не са много опечалени, когато тръгнеш да им плащаш — отвърнах му аз.
— Като говорим за пари — каза Макс, — Майк ми каза, че сте се виждали. Моят внук върти сума пари в Холивуд. Каза ли ти, че се е оженил за четвърти път? И пак за християнка. Пак красива, досущ като другите. Но човек си мисли, че след толкова много бракове би могъл поне веднъж да опита и с еврейка и да ощастливи родителите си.
— Майк се опитва да ощастливи себе си — защитих го аз.
— Толкова по-зле за него — каза Макс и поклати глава. — Събрал се е значи със смахнати. Работи само с откачени хора. Наема побъркани. Или той сам ги побърква. Вече нищо не разбирам. Отидохме с жена ми да му погостуваме в онзи там измислен град. Децата му — до едно русокоси. Никога не са и чували какво е това синагога. Не можеш да си представиш в какъв палат живее. Има и друго. Съпругите му, тези, за които се жени, де — всяка една е по-млада от предишната и аз се боя, че следващият път ще вземе дванайсетгодишна. Басейнът му е толкова голям, че може китове да развъжда в него.
— Значи е преуспял — изсмях се аз.
— Кажи ми, как е майка ти? Как е Луси?
— Оправя се, но още е рано да се каже.
— Мъчно ми е за нея — каза Макс, — но, от друга страна, съм доволен, защото нищо друго нямаше да те накара да се върнеш в Уотърфорд, нали, Джак? Защо не доведе и Лия?