— Знаеш защо, Макс — казах и се загледах в един от орнаментите на персийския му килим.
— Моля те, говори с Рут и Джордж, преди да си тръгнеш.
Свих рамене.
— Не ми свивай рамене, Джак. Къде започна първата си работа, а? Кой те взе?
— Макс Русов — отвърнах.
— А втората?
— Пак Макс.
— А третата, четвъртата, петата...
— Макс, Макс, Макс — казах аз и се усмихнах на тактиката му.
— Макс бил ли е добър с Джак?
— По-добър от всички други.
— Тогава създай му малко радост и отиди да говориш с Рут и Джордж. Те вече достатъчно страдаха. Вярно е, сгрешиха, но си разбраха грешката. Сам ще се увериш.
— Макс, това беше наистина голяма грешка.
— Говори с тях. Аз ще ти уредя срещата. Аз знам кое е най-доброто. Ти си още дете и нищо не разбираш.
— Отдавна вече не съм дете.
— За мен ти винаги ще си останеш малко момче — каза Макс.
На тръгване му казах:
— Довиждане, Макс. На всички в Италия разправям за Великия евреин. Разправям им за казаците и за погрома, и за това как си стигнал до Америка.
— Престани да ме наричаш Великия евреин — заповяда ми Макс с болка и смущение в гласа. — Притесняваш ме с това име.
— Наричам те така, защото всички така ти викат — рекох.
— Където и да ида, това име ме преследва — каза Макс. — То е като тик... лесно го придобиваш и трудно се отърваваш от него.
— Идва още от онази история в Украйна.
— Ти нищо не знаеш за Украйна, нито за това какви времена бяха — сряза ме Макс. — Всичко е преувеличено.
— Но то идва и от живота ти в Уотърфорд — казах. — Дядо ми е разправял, а Сайлас не преувеличава.
— Ти още не си отишъл да видиш дядо си — каза Макс. — И той е обиден.
— Затова пък преследвах жена му из градските улици — казах. — Вчера Джини Пен пак избяга от приюта.
— Независимо от това той иска да те види.
— Макс, тук съм за броени дни. — Той поклати глава. — Покажи ми какво беше използвал, Макс — казах аз, за да сменя темата. — Покажи ми твоето оръжие.
— То е инструмент — отвърна той, — а не оръжие.
— Но навремето си го използвал като оръжие — рекох. — Знам историята.
— Само веднъж то наистина бе оръжие.
— И това е единственото нещо, което си донесъл от старата си родина.
Макс отиде в единия ъгъл на канцеларията си и започна да върти кода на сейфа, който стоеше там, откакто го помня. Щом ключалката щракна, той го отвори и извади саморъчно направена кутия. Отвори капака, разгъна парче кадифен плат и измъкна касапски сатър — изрядно поддържан. Острието на сатъра отрази светлината и за миг блесна като тънки ехидно ухилени устни.
— Това е моят спомен от родната ми Кироницка — каза Макс. — Тогава чиракувах при касапина.
— Разкажи ми историята, Макс — помолих му се аз. — Искам отново да я чуя.
— Човек не знае къде ще го отведе любовта. — И Макс започна историята, която ми беше разказвал още като малко дете.
Макс бе пристигнал от Украйна. По онова време с царски указ всички евреи били изгонени от градовете и заселени в специални оградени с колове селища, където преживявали в чудовищна немотия и лишения.
Макс бил роден на 31 март 1903-та в малкото градче Кироницка. Той бил четвъртото дете, изтърсакът на семейството. Ала последното нещо, от което семейството се нуждаело, било още едно гладно гърло, защото положението било такова, че храната не стигала за по-отдавна родените. Бедността не облагородява, а само белязва хората и тя побързала да сложи върху Макс своя неизтриваем отпечатък, който бил дори още по-ужасен, защото баща му нямал занаят, бил само един професионален просяк, дето изкарвал оскъдната си прехрана с протегната за милостиня ръка из криволичещите търговски улици на Еврейския квартал всеки ден с изключение на Шабат. Всички се гнусели от мазния и мръсен Берл Просяка, който изпълвал въздуха с протяжните си викове и молби. Често по време на тези унизителни набези водел със себе си и децата и ги карал да искат пари от хората, които всеки божи ден се претрепвали от работа за единия насъщен. В сравнение с хора от други религии евреите гледат по-снизходително на своите просяци, но въпреки това човек мъчно можел да падне по-ниско от Берл Просяка.
Семейството живеело в коптор в най-сиромашката част на и без това бедния град, където гладът бил единственият сътрапезник на повечето семейства. Пешке, майката на Макс, продавала яйца на свободния пазар на градския площад всеки божи ден в годината и времето изваяло по грозноватото й лице дълбоките следи на руската зима. Всяка сутрин преди изгрев слънце тя излизала да купува яйца от селяните; после заставала на пазара — точно на мястото, за което имала разрешително. И това разрешително представлявало единственото свидетелство за съществуването на семейството.