Веднага се спуснахме между колите и събрахме доброволци, които да разпространят новината сред шофьорите. Шерифът изкрещя нарежданията си до голямата група, която се бе струпала от отсрещната страна на моста, тъй като от създалото се напрежение вече и въздухът трепереше.
Шерифът грабна мегафона си и даде заповед:
— Започваме на три. Едно. Две. Три...
Всички ревнаха в един глас: „Майната ти, Дюпре Маккол.“
— По-силно — отвърна Джон Хардин. — Още по-силно.
„Майната ти, Дюпре Маккол“ — отвърна му тълпата.
— Сега затвори моста — провикна се Дюпре, — преди да съм дошъл, защото пипна ли те, ще ти съдера задника от бой.
— А как ще дойдеш? С овчарски скок ли, а, педераст такъв? — отвърна му Джон Хардин.
— Ей, тук има дами — извика Далас, опитвайки се да смени тактиката.
— Извинявам се на всички дами, чийто слух съм оскърбил — каза Джон Хардин и в гласа му прозвуча истинско разкаяние. — Но мама е болна от левкемия и аз наистина не съм на себе си днес.
— Мама излезе от комата — пак му извика Дюпре. — Държи да говори с теб. Нас не иска и да ни види, преди да е говорила с теб. Спусни моста.
— Добре, но при едно условие — каза Джон Хардин.
— Боже господи, никога не е бил толкова зле — процеди Дюпре през зъби.
— Искам всичките ми братя да се съблекат чисто голи и да скочат в реката — заяви Джон Хардин и тълпата се разсмя.
— Аз съм адвокат в този град — изплака Далас. — Хората не отиват с проблемите си при човек, когото са видели да стои гол на моста.
— Няма как — отвърна му Дюпре. — Трябва да го направим.
— Майната ти, Дюпре Маккол — изкрещя му Тий. — Аз съм учител в този щат. Не мога да го направя. Просто не мога.
— Ако не го направим, ония от Чарлстън ще убият Джон Хардин.
Дюпре тръгна към отвора на моста и вървейки, се събличаше. Ние го последвахме и също започнахме да сваляме дрехите си.
— Щом се съблечем — извика Дюпре, — хвърляш оръжието във водата. А като скочим, затваряш моста, ясно ли е?
Джон Хардин се замисли за миг, после рече:
— Ясно.
Дюпре свали долното си бельо, после Тий, после аз и най-накрая и най-неохотно — мърморещият Далас.
При тази гледка Джон Хардин се ухили доволно — братята му голи и унижени.
— Всички сте с малки пишки.
Онези, които го чуха, избухнаха в смях. Дори шерифът и заместниците му се разхилиха.
— Дали има репортери наоколо? — попита Далас.
Обърнах се и видях един фотограф с няколко апарата на врата и друг — с видеокамера.
— Не само репортери, но и фотографи — докладвах му аз.
— Край на кариерата ми — каза Далас и потъна в депресия.
— Утре това ще бъде новина номер едно в целия щат — кимна Тий.
Дюпре вдигна очи към небето и после изкрещя:
— Хвърли оръжието във водата. Нали така се разбрахме.
Джон Хардин се поколеба за миг, но все пак хвърли пистолета в солената речна вода.
— Сега ние скачаме, а ти спускаш моста, ясно ли е? — извика Дюпре.
Джон Хардин ни погледна, очите му помръкнаха от озлобление и той извика:
— Скачайте, голи копелета, скачайте. И дано акулите откъснат малките ви мърляви пишлета. Скачайте и спускам моста.
— Става ми лошо, като гледам отвисоко — рече Тий.
— Тогава не гледай! — каза Дюпре и го бутна.
Тий не спря да пищи от ужас, докато не потъна във водата. Когато изплува на повърхността, ние, останалите, скочихме от Уотърфордския мост и мисля, че го направихме доста елегантно.
Разцепих студената априлска вода и потънах надълбоко в нея, толкова надълбоко, че когато отворих очи, единственият ми ориентир бе мержелеещата се над мен приглушена светлина. Водата бе матова и непрогледна, мътна от хранителните водорасли, които изобилстват в нефритените сиво-зеленикави мочурища. Когато изскочих на повърхността, очите на братята ми бяха приковани в железните скоби на моста и когато вдигнах поглед, проследих бавното му механично затваряне. Джон Хардин бе удържал своята част от уговорката. Шерифът ни махна, след това се провикна да ни благодари.
Приливът вече мощно навлизаше в реката и неудържимо ни понесе нагоре по течението, когато видяхме как шерифът и неговите хора щракнаха белезниците на Джон Хардин и го напъхаха в полицейската кола.
— Сега какво? — попита Тий.