— Това е забранено от религията ми. Аз не пия. — Хайя се олюляваше. — Трябва да затварям — повтори тя и остави телефона.
О, Господи! Бременна!
Значи затова се чувстваше толкова изтощена. Затова…
Хайя хукна към банята и повърна.
През първите два месеца не каза на никого. Не можеше да понесе и това след всичко останало. Не и да се суетят около нея и да я съжаляват — това щеше да я довърши.
Достатъчно й бе, че се налагаше да отлети за Египет и да се потопи в един свят, с който едва се справяше: да даде разпореждания на адвокатите, да продаде къщата, да понесе гнева на родителите му, които обвиняваха нея за смъртта на Ахмед. Нали именно тя го бе замъкнала в Америка, онази безбожна и упадъчна страна, където бе загинал.
Чакаше я и много друга работа. Трябваше да освободи персонала, да им плати компенсации — щедри. Хайя се погрижи всеки да получи шест месечни заплати, които изплати с парите от продажбата на къщата в Кайро.
Но не можа да понесе да продаде килимите, лампите, копринените възглавнички, всичко, което той бе събрал в дома си; доказателството за прекрасния му усет към красивото, с който бе оценил и самата Хайя и бе решил, че я харесва. Събра всичко и го изпрати в Лос Анджелис. Всички я съветваха да продаде цялото имущество на едро. След като тяхната марка бе утвърдена на пазара, имаше оферти за килимите, за самата галерия и за всичко.
В действителност Хайя осъзна, че не може да поддържа бизнеса. Дори и ако притежаваше емоционалната сила. Тя бе вдъхновението, духът на „Секхмет“, но нямаше понятие от детайлите. Поддържането на стоковата линия, управлението на персонала, заплати, дистрибуция — с всичко това се бе занимавал умело Ахмед. Тя не се чувстваше в свои води там.
Закри компанията, като предложи на американските работници компенсация от три месечни заплати — техните надници бяха много по-високи — и продаде галерията. Но стоката прибра на склад.
Хайя не беше богата, но сега разполагаше с малко пари. Достатъчно за около година или две, колкото да може да си поеме дъх. Щяха да й стигнат за раждането на детето. Неговият син или дъщеря. Частица от любовта му, която щеше да се върне при нея.
Точно сега това бе всичко, което я интересуваше.
От друга страна, нямаше да й стигнат задълго. А Хайя нямаше желание да се върне в дома на баща си. Обичаше родителите си, но беше независима жена. Което означаваше, че по един или друг начин, все някога щеше да й се наложи да си изкарва прехраната — и дори много повече. Трябваше да осигури на това дете всичко, за което той би мечтал. Всичко друго щеше да е предателство.
Двадесет и шеста глава
— Пристигнахме. Мамо! — Сали се пресегна към предната седалка и разтърси майка си, която дремеше с полуотворена уста и отпусната на облегалката глава. — Събуди се. Стигнахме.
Отново в Лос Анджелис. Самата мисъл я караше да настръхва. Това бе истинският й дом, а не Тексас, тук някога бе блестяла. С Джейн и Хелън бяха като тримата мускетари. Сали се бе опитала да забрави приятелките си в онзи период, когато животът й се бе разпаднал. Сега повече от всичко искаше да ги намери.
Спомни си за последния, най-страхотния й ден тук, нейното парти в „Грийн Гейбълс“. Трите момичета на върха на света…
Каквото е нужно, независимо колко ще струва да си върна всичко, яростно си помисли Сали.
Мона отвори очи.
— Така ли? Чудесно. — Потърка клепачи. — Имам нужда от питие — замаяно каза тя. — Малко шампанско може би? Да отпразнуваме завръщането.
— Нека да видим апартамента — предложи Сали. Беше се научила да не й отказва направо. Само да успее да качи Мона по стълбите. Сали бе готова да приспи майка си с медикаменти, след като тя си вземе душ и хапне. Няколко хапчета за сън и тя щеше да се катурне в леглото.
Беше опитала всякакви номера, за да държи Мона далеч от алкохола, за да даде почивка на черния й дроб. Веднага щом събере достатъчно пари, Сали бе решила да я прати в център за рехабилитация. „Бети Форд“ далеч надхвърляше бюджета им, но имаше и други заведения. Засега не можеше да си позволи и тях, но скоро щеше да успее. Това бе целта й. Затова й трябваше хубава работа, в която щеше да вложи всичките си усилия.
Струваше си. И не вярваше, че Мона ще се съпротивлява много. Майка й бе преотстъпила мястото си в това семейство, беше се превърнала в дете и бе оставила Сали да ръководи живота им. И когато Сали заповядаше нещо, Мона го изпълняваше.