Дълбоко в сърцето си майка й не искаше да е такава. Освен това сега се бяха върнали в Лос Анджелис. Това даваше на Сали възможност за съвсем открито емоционално изнудване.
— Знаеш, че хората може да ни издадат на вестниците, мамо. Нали не искаш Лусил и Кимбърли — бивши приятелки на Мона — да прочетат за теб в клюкарските рубрики?
Мона потрепери.
— Какво да прочетат?
— Че си била пияна в някакъв евтин апартамент? Само си представи как ще ти се присмиват.
В очите на майка й припламна отблясък от някогашния й дух.
— Не, по дяволите — каза тя. — Ще си взема вана.
— Точно така — въздъхна Сали с облекчение. Тя подкани майка си да влезе вътре и да се качи по стълбите. Жилищната сграда бе боядисана в розово като детска дъвка и боята бе избеляла; парапетите по стълбището бяха от стомана, а на пода бе застлан евтин линолеум. Но поне беше чисто — наоколо миришеше на силен промишлен дезинфектант.
Мона стисна здраво ръката на дъщеря си, докато Сали се бореше с ключа.
— Мислиш ли, че ще го направят? Дали ще открият, че живеем тук?
Сали сви рамене. Беше хубаво, че майка й изпитва известно чувство на срам, след като се бяха върнали на своя територия. Може би щеше да съумее да го използва.
Засега просто се опита да я успокои:
— Виж, мамо, това е прилично жилище. Много по-хубаво от онова в Хартфърд. Има си охрана и подземен паркинг.
— Сали побутна майка си вътре в апартамента. — Виждаш ли? Не е толкова зле.
Беше обзаведено семпло, само с най-необходимото. Диван, легло, четири стола и малък, седемнадесетинчов телевизор. Функционален бежов килим и цялото очарование на крайпътен мотел.
Запита се какво ли биха казали Джейн и Хелън, ако можеха да я видят толкова изпаднала. Но Сали знаеше — и това я стопляше вътрешно, — че те нямаше да бъдат жестоки. За разлика от интересуващите се от пари познати на Мона, тяхното приятелство бе истинско.
— Ти си вземи вана. — В банята имаше малка вана, от онези, в които човек трябваше да свие крака. — А аз ще ида да донеса покупките. — Чаша горещ шоколад с две таблетки за сън щяха да свършат работа. Сали потупа успокоително ръката на майка си. — Няма да останем тук дълго, мамо. Ще видиш.
Смели думи. Зачуди се как ще успее да ги превърне в реалност.
Сали си намери работа още първата седмица. Това не бе трудно в Лос Анджелис — световната столица на блясъка и суетата, където на всяка втора улица имаше салон за красота. „Бийхайв“ беше малко и непретенциозно местенце на булевард „Сънсет“, чиито клиенти бяха предимно тийнейджърки от заможни семейства в Западен Холивуд. Салонът бе неизвестен и скучен. Сали се съгласи да работи на процент, като за сметка на това нямаше да я вписват в счетоводните книги. Тя не искаше някой да я открие в собствения й град.
Още не. Не и докато не започнеха наистина да се издигат. Естествено, това, което важеше за репортерите, не беше в сила за Хелън или Джейн Морган. Сали позвъни на няколко места, обади се на разни хора, дори отиде в обществената библиотека, за да прегледа стари вестници, запазени на микрофилм.
Но не намери нищо. Бяха изчезнали. И макар да не се отказа напълно, Сали знаеше, че трябва да се захване усилено за работа.
Предлагаше на клиентите пълно преобразяване, правеше прически и поддържаше мястото чисто. Нищо особено вълнуващо, но Сали беше много добра и всички я харесваха. Можеше сама да определя цените на услугите си и да задържи половината сума, както и бакшишите. Така си плащаше наема, а и сметката й в банката растеше. Можеха да си позволят да живеят добре, но Сали още се мъчеше да събере пари за рехабилитационния център. Дори и най-скромното заведение не бе никак евтино.
След месец се охарчи за кола — съвсем приличен „Форд Фиеста“. Но това бе единственото й отпускане. Сали работеше до късно по седем дни в седмицата и ангажиментите й бяха плътно един след друг. Искаше да прави нещо по-различно, но първата стъпка бе да се установи в Лос Анджелис. Да събере достатъчно пари в банковата си сметка, за да има резерв от поне три-четири месеца.
На Сали Ласитър й бе омръзнало да работи за други хора. Искаше да започне свой бизнес, а за това бяха нужни пари.
Нощем, когато се прибереше у дома при отново пияната си майка, Сали отиваше в стаята си и рисуваше скици.
Беше откъснала страници от модните списания — „Ел“, „Воуг“, „Космополитън“. Искаше да прави дрехи — свободни, удобни за носене, модерни. Стилът не бе само в грима. Сали бе планирала всичко — щеше да започне със собствени модели, отначало ушити на ръка. Щеше да ги продава в магазините. Отначало щеше да пусне една бутикова линия, после и още, да залее целия град. Може би дори и цялата страна. Нямаше ограничения. Знаеше, че има талант и съвсем определено притежава свой собствен стил и блясък. Сали Ласитър нямаше никакво намерение да остане завинаги нечий служител.