Но през първата година просто си плащаше сметките, вършеше си работата и спестяваше, колкото може. И всеки ден рисуваше скици на моделите си.
Уши си няколко модела, облече ги на работното си място. Веднага получи комплименти от клиентките си. Момичетата питаха откъде могат да си купят полите и вталените джинси, както и любимите й тениски с едно голо рамо.
— Обожавам ги — обяви Сю Джолиф, приятелката й от салона, пляскайки с ръце и с възхитено изражение на лицето.
— Толкова са стилни, определено имаш талант!
— Благодаря, мила — отвърна Сали.
Сю бе добро момиче. Бяха излизали заедно на кафе няколко пъти, бяха си бъбрили за рок групи и за това къде могат да се намерят евтини дрехи, които изглеждат добре върху тялото. Но просто липсваше онзи магнетизъм, който бе изпитвала към другите две момичета. Понякога едно по-неангажиращо приятелство истински я депресираше, понеже липсата на всякакъв напредък в откриването на Хелън и Джейн отваряше огромна празнота.
Но мнението на Сю бе по-добро от нищо, това бе сигурно.
Сали се ухили. Сега имаше достатъчно пари и реакцията на момичетата й подсказа, че е готова.
И в слънчевото утро на един понеделник Сали стисна ръката на собственичката на салона и й каза, че напуска.
— Не може така. — По лицето на Фиона Брайс бе изписан неподправен ужас. — Ти си най-добрата ми стилистка, Сали, хората идват тук само заради теб.
— Това е много мило от твоя страна, Фи, но искам сама да се захвана с бизнес.
Фиона се опита да я спре.
— Ще те назнача на заплата — отчаяно се примоли тя. — Със здравни осигуровки! И можеш да вдигнеш процента си на шестдесет на четиридесет. Какво ще кажеш?
Но Сали поклати глава и златистата й коса се разпиля край лицето й.
— Искам да спечеля много пари. Това може да стане само ако салонът е мой. Вече спестих достатъчно. Съжалявам.
По-възрастната жена се намръщи; решителният блясък в очите на красавицата пред нея й подсказваше, че няма да стигне далеч с молбите си.
— Да успееш сама, е много трудно.
— Свикнала съм с трудностите.
— Ами, късмет, скъпа. И ако не се получи, винаги можеш да се върнеш тук.
— Благодаря ти. Много си мила.
Но когато излезе през вратата, Сали знаеше, че никога повече няма да се върне. Беше дошло време за завръщането й. Бе чакала години наред и най-накрая Сали Ласитър, закалена от трагедията, бедността и униженията, беше готова за големия удар.
Следващата стъпка бе най-лесната. Сали записа майка си в рехабилитационен център в града. Изобщо не постави въпроса на обсъждане; просто натовари Мона с багажа й в колата и потегли по „Ла Сиенега“.
— Не искам да ходя някъде без теб. — Това бе най-новото оправдание на Мона.
Сали не я погледна.
— Мамо, ще се оправиш и сама.
— Много е скъпо. Нямам нужда от това, Сали. Мога да намаля пиенето. Всичко е заради стреса.
— Мамо, минаха три години, откакто татко почина. Сега съм на деветнайсет и не искам да си мъртва, преди да навърша двайсет. — Сали не откъсваше очи от пътя. — Не мога да се връщам всяка вечер и да се страхувам, че може да те сваря задушена от повръщане. Лицето ти е подпухнало и зачервено, изглеждаш като шейсетгодишна. Това не ни подхожда, мамо. На татко нямаше да му хареса. Върнахме се в Лос Анджелис…
— Никога няма да се върнем — изхленчи Мона и по гласа й си пролича колко алкохол бе изпила, преди Сали да я качи в колата. — Преди живеехме в Бевърли Хилс.
— И пак ще живеем. — Сали стисна кормилото така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Ще стана дизайнер. Ще продавам моделите си. Ще видиш.
— Аз трябва да съм у дома, да се грижа за теб. — Сълзливото хленчене на Мона изведнъж стана агресивно. — Спри колата! Не можеш да ме принудиш да ида в онзи дом! Няма да се регистрирам… Аз ще се грижа за теб, Сал.
Сали спря встрани от пътя и погледна майка си, цялата подпухнала и потънала в самосъжаление.
— През изминалите няколко години, аз бяха тази, която се грижеше за теб. Плащах сметките. Грижех се за къщата. Внимавах да не се нараниш и убиеш. Едва успявах да те накарам сама да си измиеш зъбите, мамо.