Сали грабна колието си и се завъртя на пети. Мръсник! Спомни си за Лео Фиск и очите й се напълниха със сълзи.
— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — викна той. — Аз имам връзки, момиченце, във всички големи магазини в този град. Трябва да се научиш да играеш по правилата, ако искаш да стигнеш някъде…
Но тя вече бе излязла.
Сали не се върна у дома. Не можеше да понесе това. Да се прибере и да се занимава със замаяната от въздействието на сънотворните Мона. Сега беше на своя територия, трябваше да направи нещо.
Да вървят по дяволите всички, каза си тя наум с ярост. Толкова по-зле за тях. За всички онези развратници и мижитурки, както и онези, които просто не се интересуваха достатъчно, за да й дадат шанс.
Значи никой нямаше да й помогне, така ли? Добре. Сама щеше да се справи. Просто щеше да прескочи посредника.
Имам десет хиляди долара да си наема магазин, яростно си помисли Сали. Животът бе риск. Защо пък не, по дяволите?
Избърса сълзите си и тръгна от „Де Марко“ по улица „Мелроуз“. Разходката бе дълга, беше горещо, но за нея нямаше значение. Това бе центърът на младите и модерните в Лос Анджелис. Беше пълно с барове на мотоциклетисти, с магазини за кожени облекла, готически костюми, с различни магьоснически атрибути и всякакви гадатели.
Първите четири магазина, в които Сали си опита късмета, й отказаха категорично. Бизнесът им вървеше добре. Или просто не се интересуваха. Преместването си бе едно голямо главоболие. Трябваха й цели три дни, както и безкрайни уговорки, но накрая Сали намери подходящото място.
„Файн фешън“. Много оптимистично име. Занемарено и мрачно местенце, наблъскано с купища евтини тениски от Тайван, които се продаваха за пет долара на едро, пластмасови обици и еластични гривни.
В магазина нямаше никой, но мястото му бе прилично, на средата на „Мелроуз“ и с празен паркинг от другата страна на улицата.
За първи път, откакто се бе върнала в Лос Анджелис, Сали усети тръпка на вълнение.
Влезе уверено вътре. Зад щанда стоеше дребна корейка с отегчено изражение, която четеше списание.
— Здравейте — подхвана Сали. — Вие ли сте собственичката?
Жената мигновено се настрои отбранително.
— Платихме онази глоба, ако сте от градската управа.
— Не съм. Трябва ми магазин. За колко време е наемът ви?
— За шест месеца.
— Ще го откупя. Хиляда и петстотин долара на месец.
Очите на жената се присвиха.
— Сериозно ли говорите, госпожице?
— Напълно. И още три хиляди за рафтовете и стоката.
— Искам пет.
— Не си насилвайте късмета — отвърна Сали. — Магазинът ви не върви особено добре, госпожо. Със сигурност ви спасявам от затваряне. Така поне ще запазите кредитния си рейтинг добър и ще можете да започнете отначало някъде другаде.
— Кога ще донесете парите?
— Обадете се на адвоката си. Аз ще дойда утре с чек и договор. — Внезапно й хрумна още нещо. — Познавате ли шивачки? Искам да наема няколко жени, които знаят как да кроят и шият определени модели.
— Разбира се. Много.
— Ще ми трябват работнички. Четири жени. Можете да ги доведете утре с вас.
Жената се облещи насреща й.
— Сериозно ли говорите?
— Разбира се — потвърди Сали. — Напълно сериозно.
— Ами… добре. — Жената сви рамене. — Мястото не е от най-добрите, госпожице, има много магазини за дрехи, няма толкова клиенти. — Тя махна с ръка към спретнатата рокля на Сали и елегантните й обувки на висока платформа. — Но ти си богата, можеш да си го позволиш. Ще си научиш урока по трудния начин.
Сали се усмихна — първата й истинска усмивка от много време насам.
— Ще се видим утре сутрин — каза тя и си тръгна, за да потърси някой по-евтин адвокат.
— Ето какво ще правим. — Сали се усмихна на жените, които вече бяха нейни работнички. — Изрязваме едното рамо на всяка тениска. Деколтето ще бъде диагонално. И разрязваме подгъва ето така. — Показа им модела си във формата на пламък. — После го зашиваме обратно. Виждате ли модела? Плащам минимална надница плюс долар отгоре. След като продадем тази стока, ще имаме и здравни осигуровки.
Една по-възрастна жена с огромни торбички под очите се осмели да се обади. Сали се досещаше, че е прекарала живота си в някоя шивашка фабрика.