— Здравни осигуровки ли? — попита тя. — Наистина ли?
— Да. И имаме един час обедна почивка. Аз ще нося сандвичи и кафе. Всички ще работим заедно, дами. — Топлият тексаски акцент на Сали ги ободри. — Мислите ли, че ще се справите?
— Да — отвърна същата жена и се усмихна плахо.
— Да, госпожице — обади се и друга с надежда в погледа.
— Ето. — И тя взе една голяма и квадратна малиновочервена тениска, наложи шаблона на Сали и започна да изрязва.
— Редакцията на „Лос Анджелис ситизън“.
— Мога ли да говоря с Майк Риърдън? — Сали стисна здраво слушалката.
Това беше — излизаше на показ. Но нямаше избор. Нае служители, откупи наема на помещението — парите, които бе спестила, почти бяха свършили. Сали имаше стока. Сега всичко опираше до продажбите.
Канеше се да изложи живота си на показ. А вероятно и майка си също. Но моментът бе решителен — всичко или нищо.
— Кабинетът на редактора. Говори Джанис. Кой се обажда?
— Сали Ласитър.
— От коя компания? — попита отегчено секретарката.
— Аз съм дъщерята на Поли Ласитър — нали помните петролния магнат, който фалира и почина от инфаркт? Беше голям удар. На всички първи страници.
— Да…
— Двете с майка ми избягахме посрамени в Тексас. — Въпреки болката от спомена тя се насили да го каже. От вестника трябваше да я мислят за жертва или изобщо нямаше да я погледнат. — Сега отново съм в Лос Анджелис и искам да дам ексклузивно интервю. Да разкажа нашата история. — Даде номера си. — Помолете го да се свърже с мен на този номер, ако се интересува. Дочуване.
Сали затвори, а сърцето й биеше ускорено от бурния прилив на адреналин. Отиде в кухнята да си направи кафе и тъкмо отваряше хладилника, когато телефонът звънна.
— Наистина ли говоря със Сали Ласитър?
Мъжки глас. Недоверчив тон.
— Точно така. — Постара се да звучи уверено и спокойно. — Готова съм да сключим сделка, господин Риърдън.
— Не плащаме за интервюта, Сали, такава е политиката на вестника.
— Не търся това. Открих малък магазин със собствени модели. Нарича се „Уейв“. Имам нужда от реклама. Можете да дойдете и да направите голям материал за мен, като включите името на магазина и снимки на тениските ми. Аз ще позирам в някои от моделите си. — Той понечи да каже нещо, но Сали го прекъсна. — Ще ви дам каквото търсите — много емоционална история за татко, за годините на бедност, за държавното училище и как съм пътувала с автобуса. Всичко, което искам в замяна, е малко публичност. Е, какво ще кажете?
Риърдън се засмя.
— Голям кураж имаш, млада госпожице. Ще приема сделката. Но имай предвид, че изобщо не разкрасяваме истината. Това го оставям на „Венити феър“. Ако дрехите ти не струват, моят репортер ще каже точно това.
— Устройва ме. — Сали се почувства въодушевена. — Да го направим.
— Кога?
— Сега. — Даде му адреса. — Ще бъда в магазина след двайсет минути.
Накара ги най-напред да направят снимките. Знаеше, че след като говори с репортера, очите й ще бъдат зачервени. Най-добре да приключат първо със снимките. Позира пред фотографа, секси, но сдържано, в късата си синя пола и изрязана бяла тениска, която подчертаваше тена й; дългата й руса коса се спускаше свободно до кръста й, ноктите й бяха със семпъл френски маникюр, а сините й очи се смееха.
Фотографката въздъхна с удоволствие.
— Изглеждаш фантастично, миличка.
Репортерката беше с очила и сериозна на вид — с тесни черни джинси и закопчана догоре бяла риза на същински моден експерт. Сали изля душата си пред нея — хлипаше, възмущаваше се от липсата на подкрепа в училището на госпожица Милтън, порица приятелките на майка си. Даде сензационно интервю. Трябваше да е такова. Искаше да се появи във вестника.
— Ще предам материала още този следобед. — Репортерката изключи касетофона си, явно впечатлена. — И още нещо, Сали, мисля, че твоите тениски са много модерни. Толкова са секси. И направо обожавам тези камъни.
— Ето. — Сали скочи, събра шепа камъчета и й наниза колие. — Аналийз. — Името й. — Това е за теб. Ако ти харесва, може би ще го носиш, ще кажеш и на приятелките си.
— Може би. — Журналистката се усмихна. — Статията ще излезе в неделя. Ако бях на твое място, щях да отворя и магазина тогава.