Другият ден бе четвъртък. Сали отиде на работа и завари магазина пълен. Коко, момичето от Алжир, което стоеше зад щанда, бе отворила по-рано.
— Навън имаше тълпа.
Фотографката от предния ден се бе върнала и бе довела приятелките си.
Докато изисканите млади жени, които Сали определи като студентки, адвокатки, съпруги на банкери и жени със свободни професии — обикновени заможни жителки на Лос Анджелис, пазаруваха и минаваха през стоката й като нашествие на скакалци, Сали се замисли над факта, че в този град човек можеше да е на гребена на вълната само ако е модерен и ако е пръв. Богатите момичета искаха да имат преднина пред тълпата от купувачи, която щеше да се изсипе тук в неделя, след като статията в „Ситизън“ излезе на бял свят.
В края на деня Сали бе реализирала прилична печалба. Даде на работничките малък бонус — по петдесет долара на всяка, само толкова можеше да си позволи.
— По-нататък ще има повече — обеща тя.
Те се засмяха и я прегърнаха, а в очите им блестяха сълзи. Сали остана с впечатлението, че работничките й не виждат често петдесет долара накуп.
Това я развълнува. Най-сетне харчеше свои пари. Налагаше собствения си стил. Собственият си успех.
В неделя излезе статията. Сали не я прочете; нямаше желание да преживее наново цялата мъчителна история. Само погледна снимките. На тях тя сияеше — с развята златиста коса, усмихната и много красива, с късата си модерна пола и вродено самочувствие.
Аналийз, журналистката, бе познала съвсем точно. Магазинът на Сали бе претъпкан. Продадоха почти всички тениски, а бижутата свършиха само за три часа.
След това започнаха да приемат поръчки. Предварително плащане, доставка след две седмици, само с предварително записване.
Сали Ласитър все още бе дребна риба. Не се заблуждаваше. Но също така знаеше, че е успяла.
Двадесет и осма глава
— Не можете да се пазарите с мен, госпожице Морган.
Търнбул Скот, затлъстелият главен изпълнителен директор на „Шоп смарт“, присви свинските си очички и се втренчи в младата дама, вицепрезидент на компанията.
— Историята ти е впечатляваща — стои отлично в отчетите ни, но си прекалено млада за подобно повишение.
— Когато оценявам ръководните кадри, винаги вземем предвид резултатите им. — Джейн се чувстваше странно безпристрастна. Един гълъб прелетя навън, близо до огромния прозорец зад Скот; това я накара да се усмихне, което пък го разгневи.
— Използвала си публична известност, за да напреднеш в кариерата си. Помисли как би изглеждало, ако поемем риска с едно хлапе, което според закона дори не може да пие виното, което продаваме.
— Професионалното ми развитие показва, че това не би могло да се случи.
— Виж, да караме направо. — Никой не разговаряше по този начин със Скот. Ценеше много високо онова, което момичето бе постигнало с намаляването на разходите в личния състав, иначе досега щеше да е изгонена. — Няма да те сложим начело на важен отдел в компанията. Имаш оферта. — Бордът му бе наредил да я задържи в компанията — страхуваха се, че някоя фирма за търсене на ръководни кадри може да я отмъкне. — Това е много щедро предложение — настоя той с раздразнение.
— Така е. — Джейн отново се усмихна. Бяха я молили, умоляваха я и накрая просто я бяха затрупали с пари. Последната оферта бе да удвоят заплатата й. Триста и петдесет хиляди долара. Цяло състояние за момиче на двадесет и една години — дори и най-многообещаващият млад инвестиционен банкер, дошъл направо от престижен университет, не получаваше толкова.
— Не го искам — обясни Джейн.
— Така ще получаваш повече, отколкото ако ръководиш отдел продажби.
— Не ме интересува. Искам да получа нужния опит.
— Опит ли? — Той примигна. — За какво?
— За времето, когато ще притежавам тази компания.
Търнбул Скор се засмя. Джейн — не.
— Говоря сериозно. Ще ме прехвърлите ли на ръководен пост? — попита тя.
— Не! — викна той.
— Тогава напускам. — Джейн бръкна в джоба на сакото си, извади оставката си и ключовете за служебната кола и ги остави на бюрото му. — Беше удоволствие да работя с вас.
С вас. А не за вас. Този човек не й беше началник. Тя издържа на погледа му предизвикателно и с ледено спокойствие.
Скот я зяпна невярващо. Бордът нямаше да хареса това.
— Ти си една арогантна кучка! — изрева той. Но тя вече се бе завъртяла на токчетата си и наперено излизаше през вратата на кабинета му.