— Има известно спадане в пазара на недвижими имоти — изтъкна Марси Уилкърсън, брокерката на недвижими имоти. — Продажбите стават по-бавно…
Джейн се извърна към нея.
— Хайде, стига, Марси. Когато трябваше да купя, ме увещаваше да действам бързо, да не изпусна момента. Всеки ден преглеждам страниците с новини за пазара на имоти.
— Пазарът се промени, откакто ти купи това място.
— Не, не е. Искам шестстотин и петдесет хиляди за апартамента си.
Очите на Марси направо щяха да изскочат.
— Това е печалба от сто и петдесет хиляди само за осем месеца.
— Съвсем постижима цена — ясно отсече Джейн. — Или ще го продадеш на тази цена в рамките на един месец, или ще си намеря по-способен агент. Сега ме извини, ако обичаш, заета съм.
И отвори вратата. Марси си тръгна.
Кучка, каза си тя, когато Джейн хлопна вратата зад гърба й. Беше корава като камък. Определено имаше нужда от малко секс.
Но се върна в офиса си и обяви апартамента за шестстотин и петдесет хиляди долара.
Човек не можеше да спори с Джейн Морган.
— Искам един билет до Лос Анджелис, моля.
— Разбира се, госпожо. — Жената зад гишето изгледа любопитно младото момиче, застанало пред нея. Толкова беше хубаво — стройно и младо, в стилна дизайнерска рокля и понесло малка пътна чанта. Звучеше образовано — вероятно беше студентка, която търси билет с голямо намаление в последната минута. — Да видим какво ще излезе от офертите за намаление…
— Не. Искам първа класа.
Жената повдигна вежди, но момичето извади портмоне „Прада“ и хладнокръвно й подаде златна карта „Американ Експрес“.
— Кога желаете да се върнете?
— Няма да се връщам. Еднопосочен билет.
— Струва три хиляди долара — каза по-възрастната жена предпазливо, сякаш питаше за потвърждение.
— Чудесно. Дайте ми го, моля.
Жената изпълни желанието й още по-учудена отпреди. Коя беше тя? Появява се на летището и лети в първа класа? Защо не си бе резервирала билет по-рано? А най-странното бе, че нямаше сватбена халка. Би могла да си представи това момиче като младата съпруга на някой инвестиционен банкер, но на ръката й нямаше халка.
— Салонът за първа класа е горе.
— Благодаря. — Тя взе билета си и си тръгна, хладнокръвна и спокойна.
Жената въздъхна. Тя бе на четиридесет и пет, беше омъжена за заварчик и живееше в малка къща в Куинс. Колко й се щеше да бъде като това английско момиче. В него имаше нещо особено — не беше само богатството. Сякаш нищо не можеше да го смути.
Джейн мислено сви рамене, когато влезе в салона за първа класа. Нека да я зяпат. Знаеше какво виждат хората в нея и не даваше пет пари. Нима някой се бе интересувал от нея преди години, когато бе по-млада? Само приятелките й. Изобщо не се интересуваше от мнението на останалия свят.
Търнбул Скот я смяташе за луда. За човек, който поема неразумни рискове. Който захвърля сигурния си корпоративен живот заради измамни надежди и амбиции.
Но той просто не разбираше.
Ако останеше в „Шоп смарт“, означаваше да обрече себе си на провал. Джейн имаше много ясна представа докъде иска да се изкачи по стълбицата на професионалната си кариера и ако върхът й опираше в поста на „добре платен изпълнителен директор“, тогава изобщо не си струваше да се катери.
Искаше сигурност. Случилото се с баща й никога нямаше да сполети нея. Искаше да стане наистина богата, като Арън Спелинг или Поли Ласитър. Достатъчно богата, че да може да си позволи да докара машина за сняг за Коледа в Лос Анджелис. Достатъчно богата, за да докара градския зоопарк в имението си за шестнайсетия рожден ден на детето си.
А човек не забогатяваше толкова от заплата, само от притежаването на собственост.
Изпита лек пристъп на страх, докато крачеше към бара, където си поръча минерална вода с много лед. Това беше нова територия. А в бизнес средите я бяха сложили в определена сфера — „Човешки ресурси“ — недотам съществена област. Именно затова „Шоп смарт“ не й бяха дали шанс.
А сега трябваше да й го даде някой друг.
— Може ли да ви купя питие?
Спокоен и самоуверен мъжки глас. Американец — напълно различен от Джуд.
— Не. — Джейн не се обърна да го погледне.
— Точно така. Браво.
Сега вече го погледна — ядосана.