Сали Ласитър бе различна. Хайя отново взе вестника и запамети адреса. Улица „Мелроуз“ — точно така.
— Много благодаря.
— Наистина са прелестни. Ще взема по двадесет от всеки цвят. Просто ги изпратете на пощенския ми адрес.
— Да, госпожо, благодаря ви. — Сали я озари с бляскавата си усмивка.
— Стоката ви е просто изключителна — отбеляза дебелата дама и величествено се изнесе от помещението, като същински галеон с вдигнати платна.
Сали въздъхна с облекчение. Дамата бе последният клиент. Нямаше нищо против продажбите, но обувките на висок ток — главозамайващи дванайсетсантиметрови токчета на „Маноло“, направо я убиваха.
Веднага щом бе спечелила малко пари, Сали си бе купила убийствени дрехи.
Това бе дори по-важно от новата къща, защото ставаше дума за бизнес. Всички бяха прочели статията в „Ситизън“. Половината й клиенти бяха любопитни зяпачи — идваха да видят нея. Златното момиче, изпаднало в беда. Дъщерята на Поли Ласитър, която започваше отначало.
Да вървят по дяволите. Сали играеше с картите, които й бяха раздадени. Щом искаха да гледат нея, значи тя беше продуктът. Всичко, което продаваше, отразяваше нея самата. А това означаваше, че трябва да бъде бляскава по всяко време.
Добави платинени кичури в медните си коси. Засили тена си с подходящ лосион. Носеше обувки само на „Маноло“ и бижута единствено от собствената си колекция — на колието й пишеше „оцеляла“, и дрехи, които сама бе сътворила. Сали бе избелила зъбите си и непрекъснато използваше парфюм, дори преди сън. Блясъкът, както често си напомняше сама, беше състояние на ума.
Красотата и стилът бяха като добрата физическа форма. Изискваха практика и безкрайни тренировки. Ако имаше нещо, от което Сали Ласитър разбираше, това бе как да бъде звезда.
И клиентите направо се прехласваха по нея.
Кимна на Коко да заключва и облекчено измъкна обутите си в чорапи крака от островърхите обувки.
На вратата се почука. И докато разтриваше болезнените възглавнички на пръстите на левия си крак, Сали чу познат глас.
— Отворено ли е още?
— Съжалявам, госпожице, не. Утре отваряме в девет часа — обясни Коко.
— Исках да видя Сали Ласитър.
— Почакай, Коко, почакай. — Сали замръзна. — Хелън? Ти ли си?
— Да…
— Боже мой! Коко, пусни я да влезе.
Сали скочи, както си беше боса, да посрещне Хайя. Тя беше много хубава, с дълга рокля, малко безформена, със златна бродерия върху небесносинята материя; косата й падаше меко по раменете й, а кожата й блестеше.
— Сали… — започна тя.
Сали бе толкова щастлива, че изпищя като дете.
— Хелън! — викна тя. — Хелън, о, боже мой! Не вярвах, че някога ще те видя пак. Наистина ли си ти?
Очите на Хайя се напълниха със сълзи и тя се усмихна.
— Аз съм.
— Изчакай само секунда. Коко, можеш ли да затвориш магазина вместо мен и да внесеш оборота в банката? Аз ще заведа приятелката си на вечеря.
— Разбира се, госпожице Сали.
Сали грабна обувките си в ръка, изтича до Хайя и я прегърна силно. Гледаше я вторачено, сякаш се страхуваше да не се изпари.
— Виж се само. Страхотна си. Ела, тук отзад. — Искаше Хелън само за себе си.
— Беше ми приятно да се запознаем — учтиво се сбогува с Коко Хелън.
— Можеш ли да вечеряш с мен? — Сали изведнъж се притесни и разбърза. — Има страхотен тайландски ресторант точно зад ъгъла.
— Звучи добре. Благодаря.
Сали я изведе през задния вход. Залезът се спускаше над хълмовете и смогът го превръщаше във фантастично светлинно шоу. Сали не откъсваше поглед от приятелката си; имаше чувството, че е на първа среща. Хелън сега бе толкова величествена; беше напълно различна от плахото момиче, което се бе появило в нощта на партито им. По времето, когато Сали я покровителстваше.
— Маса за двама.
— Да, госпожице Сали. Пак ви видях във вестника — любезничеше сервитьорката. — Всички казват, че изглеждате прекрасно. Къде искате да седнете?
— Някъде отзад — на тихо място.
— Готово. — Поведе ги през претъпкания и шумен ресторант към едно усамотено ъглово сепаре, дискретно осветено от червена лампа. Светлината бе мека, но Сали забеляза, че Хелън е плакала и че има пръстен на лявата си ръка.