— Хайде, миличка! — подкани я майка й.
Сали изду бузи.
— Идвам…
— Ооо! — Майка й се подхлъзна. Стана толкова бързо, че Сали не разбра какво ги е сполетяло. Глезенът на Мона се изви и изпука — Сали я чу как изстена, чу ужасното тупване, когато падна на земята, и после тя изхвърча от скалистата пътека, плъзна се през рехавите шубраци и сипкавия песъчлив склон, а отлично поддържаните й нокти напразно се мъчеха да докопат някаква опора по скалистата стена.
Сали се пресегна да хване ръката й, но не успя. Изпищя и се хвърли към ръба на пътеката. Мона се хлъзгаше и търкаляше по почти отвесния склон, удряше се силно и се въртеше. Сали различи кървави петна по ръцете и краката й. Изпищя отново, почти истерично, и се развика диво за помощ, но двете бяха сами…
Мона простена, тупна безпомощно върху една скална издатина и повече не помръдна. Явно бе в безсъзнание. Сали усети как й се завива свят, пред очите й затанцуваха черни петна, цялата бе зачервена и задъхана от бягането. Но не можеше да си позволи да припадне точно сега. Стисна здраво близкото дърво.
— О, господи! Помощ! — извика тя.
— Хей.
Сали подскочи — беше мъжки глас, малко по-надолу по пътеката.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Да! Моля ви, елате! Майка ми пострада.
— Идвам — извика той. — Чакайте.
Чу звук от бягащи крака и той се появи на пътеката — загорял, силен на вид мъж с огледални слънчеви очила, тениска и бейзболна шапка на „Доджърс“, а по петите му подскачаше възбуден лабрадор.
— Какъв е проблемът?
Тя го сграбчи за ръката и започна да обяснява бързо.
— О, слава богу. Майка ми… глезенът й пострада. Тя се претърколи. Сега е там долу…
Той хвърли бърз поглед и се изправи.
— Останете тук. Имам телефон в колата си, ще повикам Бърза помощ.
— Благодаря ви…
Той изтича обратно по пътеката. Сали надникна над ръба; майка й не помръдваше. Отчаяно се запита дали не е мъртва. Секундите се точеха ужасно бавно.
Най-сетне той се върна.
— Насам идва патрулна кола. Наложи се да поспоря с тях, струва ми се, че имате нужда от хеликоптер и катер на крайбрежната охрана. Казаха, че няма да се бавят…
Скалната маса се разтърси; няколко камъка, разместени при падането на Мона, се срутиха върху проснатото й тяло. Един удари глезена й. Без да дойде в съзнание, тя се помръдна и увисна още повече от скалната издатина, като тежестта й я теглеше надолу.
Сали изхлипа.
— Мамо. О, боже, мамо. Няма да стигнат навреме. Тя ще падне. Ще умре.
Стисна здраво непознатия. След случилото се с Лео Сали отбягваше мъжете. Никога не бе искала да докосне някого. Но точно сега изобщо не мислеше за това. Вкопчи се здраво в този мъж.
Мона се плъзна още няколко сантиметра. Положението й никак не бе розово. И двамата ясно виждаха действието на гравитацията.
— Почакайте тук — каза той.
— Не ме оставяйте — изхлипа Сали.
Но него вече го нямаше. Тя самата се приближи още малко до ръба. Майка й бе единственото, което имаше на този свят. Като се замисли човек, за какво му е кариера? Без Мона Сали бе изгубена. Нима я бе спасила от пристрастяването й само за да види със собствените си очи как майка й загива в морските дълбини?
Но не виждаше начин да слезе долу. Издатината бе прекалено малка, за да издържи и двете. А тъй като Мона беше в безсъзнание, Сали знаеше, че не може да я вдигне. Ако слезеше по скалите, и двете щяха да загинат…
— Добре. Наглеждайте кучето ми.
Мъжът се бе върнал. Около кръста му бе намотано дебело въже, а на краката си бе сложил обувки за катерене. Изтича до най-близкото дърво — бряст само няколко метра вдясно от майка й, — уви въжето около дънера му и бързо направи възел; после го уви веднъж и още веднъж около себе си.
— Какво правите? — колебливо попита Сали.
— Нямам ремък. Ще я вдигна.
Тя прехапа устни. Мъжът не разполагаше с подходяща екипировка. Можеше да се подхлъзне, да умре. Но Сали не го спря. Ставаше дума за майка й.
— Наглеждайте Феликс — повтори той и отпусна въжето в ръцете си.
Сали затисна уста с юмрук. Брястът нямаше дебел дънер. Стволът му се наклони напред, огъна се от тежестта на мъжа. Той бе висок, силен, едър тип, строен, но много мускулест. Забеляза силните мускули по гърба му да се напрягат, докато се движеше бързо и уверено надолу по скалния склон; камъните и храсталаците поддаваха под краката му, но той само преместваше тежестта на тялото си. Беше много внушителна гледка, стига тя да бе в състояние да се впечатли.