Мона се плъзна още малко надолу.
— Побързайте, моля ви — викна Сали. Той не й обърна внимание и продължи спускането си; надолу и още по-надолу… почти бе стигнал…
Чу се силно изпукване, малката скална издатина се наклони, смъкна се. Безпомощното тяло на Мона Ласитър неумолимо се свлече напред…
И тогава здравата му ръка на тежкоатлет се пресегна и я сграбчи за лакътя.
Сали с ужас забеляза как брястът се приведе и почти се пречупи, а въжето изтъня. Мъжът изпъшка и изсумтя, изгуби опора под краката си и с мъка отново се закрепи, докато вдигаше с неимоверни усилия безчувственото тяло на майка й върху гърба си.
Тя изтича до дървото и го обви с ръце, отчаяно мъчеща се да го задържи. Но силата й не бе достатъчна, не можеше да го спре да се огъва.
Сали надникна над ръба. Той се катереше бавно, мъчително бавно, за разлика от спускането надолу, когато се движеше пъргаво и уверено. Чуваше болезнените му стонове; той придържаше тялото на майка й само с една ръка и използваше другата, за да се катери. О, Господи! Не беше силно вярваща, но сега горещо се помоли на Господ. Да му даде сили. Да не го оставя да я изпусне…
Сякаш след цяла вечност той се изкачи горе, а лицето му бе червено от усилията, докато цялото му чело бе обсипано с пот.
— Поеми я — изпъшка той.
Едновременно плачеща и смееща се, Сали задърпа Мона за ръцете. Майка й се смъкна от раменете на спасителя си и се отпусна тежко на тревата. Беше насинена и ожулена, порязана на няколко места, очевидно имаше сътресение, но все пак дишаше. Докато Сали проверяваше дишането й, разгръщаше блузата й и се опитваше да я свести, мъжът се издърпа с усилие на тревата и падна по гръб, задъхан и борещ се да възстанови дишането си.
Сали го погледна с безкрайна благодарност и мигновено потръпна. Ръцете му бяха изранени, нарязани и кървящи от претриването с въжето. Огромният му гръден кош се повдигаше мощно, за да се възстанови от положените усилия.
— Спасихте й живота — каза тя. Това бе очевидно, но все пак трябваше да го каже. — Благодаря ви, много ви благодаря, господине.
Той отвори очи.
— Къде ми е кучето?
Стомахът й се сви; беше забравила за кучето. Човекът бе помолил за едно-единствено нещо, а тя бе изгубила кучето му. Огледа се диво наоколо. Животинчето седеше спокойно зад нея и помахваше с опашка, сякаш стопанинът му е бил зает с обичайното пазаруване.
— Тук е — гузно отвърна тя.
Той отново затвори очи.
— Забравихте го. Няма нищо. Феликс е обучен.
В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше. Той се помъчи да се изправи.
— Слава богу! — Очите й се насълзиха от облекчение. Полицаите пристигат. Ще ви закарат и двамата до болницата — и вие се нуждаете от лекарска помощ.
Той я погледна за първи път. Не можеше да различи очите му зад тъмните очила, но почувства погледа му върху лицето си и после върху тялото си. Това бе мъж, който бе виждал много жени.
Тя мразеше, направо ненавиждаше мъжете да я зяпат. Но сега бе различно. В погледа му имаше желание, а не презрение. И Сали, за свое удивление, откри, че собственото й тяло му отговаря.
Тръпка на желание пробяга по тялото й и тя сведе очи. Инстинктивна реакция, каза си Сали. Този мъж току-що бе спасил майка й. Но въпреки това тя внезапно съжали горещо, задето изглежда толкова зле; косата й бе потна от тичането, очите й бяха зачервени от сълзите, нямаше грим, рошавата й след съня коса бе набързо прибрана в конска опашка.
— Няма да остана. — Той се изправи. — Майка ви ще се оправи, след като я прегледат в болницата.
— Лекар ли сте? — Не знаеше защо го попита; просто искаше той да остане.
— Не. Но често виждам спортни контузии. — Най-накрая свали тъмните си очила и Сали, и без друго зачервена, сега пламна до уши.
Сега, наред с мускулестото тяло и силно изразената челюст, тя забеляза светлосивите му очи, необичайно бледи, като очите на вълк, на фона на загорялата му кожа.
— Сега ме познахте — каза той без излишна скромност.
— Аз… да. — Сали се опита да прикрие смущението си. — Вие… бяхте на корицата на онова списание. — Защо ли всичко излизаше като заекване? Чувстваше се като глуповат спортен запалянко.
— „Спортс илюстрейтид“. — Той се ухили. — Наистина си нямахте представа, нали?