Освен това, събрала цялата си решителност и стиснала няколко мострени колиета, Хайя се приближи до една от дамите в свитата на самата шейха — делова на вид по-възрастна дама, облечена в костюм по западен маниер, закрила косата си с шал и с тъмни очила. Осведомиха я, че височайшата дама не може да я приеме в момента, но жената записа номера й и й каза, че някой от двореца ще се свърже с нея. Да, наистина подкрепяли работата на традиционните занаятчии и винаги били отворени към търговски връзки с Щатите. Стига да убедят и самата шейха, че сделката е справедлива за местните жени…
Хайя нямаше никакви съмнения в тази посока. Остави визитната си картичка на началника на протокола и взе такси до хотела си. Там остана дълго във ваната, изми косата си и после се излегна на мекото легло, увита в пухкав бял халат. Стаята имаше климатик и единственото й желание бе да се наспи, а после да стане и да се качи в самолета.
Работата й бе свършена. Сега й оставаше само да очаква раждането на детето си…
Телефонът звънна. Тя въздъхна дълбоко и се извърна настрани, за да го вдигне.
— Ало?
— Мога ли да говоря с Хайя ал Яна, моля?
Гласът бе изключително приятен; говореше арабски с английски акцент и тя прецени, че явно човекът е получил образованието си в чужбина; не можеше да каже на колко години е.
— На телефона.
— Госпожо Ал Яна, казвам се Джабер ибн Мохамед, работя за двореца и правителството на Гада.
Хайя за миг затвори очи. По дяволите, това не бе обаждане, което можеше да пренебрегне.
— Радвам се да ви чуя — излъга тя.
— Разбрах, че възнамерявате да излетите обратно за Щатите рано сутринта. Имате ли време да се срещнем тази вечер? Мога да дойда в хотел „Радисън“.
— Разбира се, за мен ще бъде удоволствие.
— За да одобри дворецът подобен проект, в който е замесена и една шарифа, ние трябва да го проучим добре.
— Напълно разбирам — отвърна Хайя и мислено се прости с почивната си вечер. — В шест часа удобно ли е? Бихме могли да се срещнем във фоайето или да вечеряме заедно.
— Чудесно. Ще се видим тогава.
— Чудесно — повтори и Хайя и затвори. По дяволите. Настрои алармата на мобилния си телефон; поне й оставаше половин час, а дори малкото сън бе по-добре от нищо.
Той я очакваше във фоайето. Хайя с изненада забеляза, че е млад мъж, вероятно малко по-възрастен от самата нея, висок, с аристократичен орлов профил и проницателни очи. Имаше маслинена кожа, слънчев тен и беше с много хубав костюм; тялото му бе силно, но не прекалено мускулесто.
— Госпожо Ал Яна, благодаря, че приехте да се срещнем.
— Благодаря ви, че дойдохте.
Очите му я огледаха — одобрително, както й се стори, а после той примигна; погледът му се бе спрял върху корема й.
— Бременна сте — изтърси той.
Тя се усмихна.
— Да, слава на Аллах.
— Извинете ме, не исках да бъда груб. Просто бях изненадан. Съпругът ви с вас ли е?
— Вдовица съм — отвърна хладно тя.
Той се изчерви смутен.
— Много съжалявам.
— Не бихте могли да знаете.
— Да похапнем? — Макар първоначално да бе много самоуверен, сега Хайя усещаше колко е объркан. — Хм, една бременна жена не бива да стои дълго без вечеря. Тук имат отлична кухня, макар да е ресторант от голяма верига; в менюто предлагат и местни ястия.
— Звучи добре. — Хайя се зарадва. Човекът бе внимателен, а тя беше гладна и сега той щеше да остане с нея поне докато траеше вечерята — достатъчно дълго, за да го убеди в идеята си.
— Тогава заповядайте насам. — И за нейна изненада той й предложи ръката си.
Отлични маниери, каза си тя. И красиво лице. А после мигновено се почувства гузна спрямо паметта на Ахмед. Беше бременна в седмия месец, макар и да не й личеше особено, освен в меката извивка на корема. С какво право мислеше така за един чужд мъж?
Поръчаха си съвсем прилична вечеря с местни специалитети като лозови листа, увити около пикантно мляно месо, дребни птици на жар, местния вариант на салата „Табули“, както и малка пита жълто козе сирене с подправки и зехтин. Разбра, че Джабер е учил в Кеймбридж — колежа „Сейнт Джон“, уточни той, — а после бе минал военно обучение в Съединените щати, в академията „Уест Пойнт“.