Тя потръпна. Тихите му думи я удариха право в сърцето, което бе пронизано от усещането за загуба.
— Не е достатъчно — каза Джейн. — Ще ми продадеш ли твоите акции?
— Брокерът ми ще ти се обади утре и ще ти ги продаде по пазарна цена — каза той с горчивина.
— Благодаря. — Тя замълча за миг. — Сбогом, Крейг Девин. Обичам те.
— И аз те обичам — отвърна той. Високите й токчета вече потракваха надолу по стълбите.
Левин се отпусна тежко в леглото. Денят бе слънчев и можеше да види как листата на бряста пред прозореца се поклащат нежно, позлатени от есенното слънце. Но неговият свят бе потънал в мрак.
Не. Не искаше да се ожени за нея. Макар да беше млада и красива, интелигентна и силна, както и най-страстната жена, която бе имал в леглото си. И не защото бе умела, като някоя проститутка от висока класа, а заради разтърсващата чувственост, с която отговаряше на ласките му.
Нима беше от жените, за които човек се жени? Всичко у нея, което го привличаше, го принуждаваше да извика „не“. Толкова беше страстна, толкова силна и амбициозна. Всеотдайна и независима. Нима щеше да улегне и да остане у дома? Да роди децата му и да се грижи за тях?
Не можеше да каже дали Джейн някога ще престане да се бори, ще се задоволи с постигнатото.
Казваше, че иска да се омъжи. Левин смяташе, че това ще развали всичко. Ами ако престане? Дали той щеше да я желае още, ако тя бе на разположение винаги, ако не се налагаше да я преследва? Дали щеше да я желае, след като цяла сутрин е избирала различни дамаски или е разговаряла с някакъв досаден вътрешен дизайнер?
Обичаше свободата си. А Джейн бе неговата свобода.
Но не искаше да я остави да си иде.
Загледа се мрачно в тавана. Толкова типично за нея. Да признае болката и любовта си толкова делово — сякаш той не знаеше, разбира се, че знаеше, — а после да поиска акциите му. В единствения момент, когато не би могъл да й откаже.
Тя продължаваше напред. И нагоре. Това според него бе изумително впечатляващо. Да се затрупа с работа — именно така би постъпил и той.
Господи, колко я обичаше. Двамата бяха истински партньори.
Левин бе мъжествен тип, никога не плачеше. Опита се да не обръща внимание на факта, че лицето му е мокро, когато го зарови във възглавницата.
Финалната права. Сали си пое дълбоко въздух. Едва издържаше на напрежението. Ако „Доджърс“ пропуснеха още един удар, щеше да хукне да си търси алкохол — истинско питие във ВИП ложата, а не обикновена бира, която продавачите разнасяха по трибуните. И без това сигурно бирата бе свършила отдавна.
Беше доста хладна есенна вечер в Бостън, но никой не обръщаше внимание на студа. Атмосферата на стадиона бе толкова наелектризирана, че направо биха могли да захранват националната електрическа мрежа.
Седми ининг. За Световната купа. Резултатът бе равен. Това бе решителният момент — печелиш или се прибираш победен. На карта бе заложена най-голямата награда в бейзбола, вечна слава или безчестие. Всеки играч на терена бе мечтал за този миг още откакто бе проходил. За половината от тях мечтата на живота им щеше да се превърне в кошмар.
И за да бъде напрежението още по-голямо, вече бяха изчерпали редовното време.
Това не бе най-доброто представяне на Крис Нелсън. Бе отбелязал само една точка в третия ининг, пропусна в седмия и като цяло коефициентът му в мача бе 0.048. И това бе резултатът на играч, който през целия сезон имаше средно ниво от 0.376.
На Сали не й трябваше да слуша радиото, за да си представи какво говореха коментаторите пред цяла Америка.
„Той е изтощен“.
„Какво си е въобразявал Нелсън, че да прекара два дни в полети?“
„Мениджърът Томас Кент е трябвало да наложи забрана“.
„Годеницата му го замъкнала на някаква лъскава сватби в Средния изток. Дано тортата да е била хубава, Крис! Изглежда, че това ще остане единственото сладко нещо, кое то ще получиш този сезон“.
Вината я изгаряше отвътре. При това всички имаха право. Какво, за бога, си бе въобразявала тя? Беше рискувала мечтата на Крис само за да се подложат на унижения в пустинята, на хиляди километри оттук.
Световната купа, шампионатът, това бе нещо много повече от една игра. Беше самият живот. Пръстен, който носиш завинаги. Оставане в Залата на славата. Изгубилите често се отдаваха на отчаяние и алкохолизъм. Какво щеше да стане с Крис? Дали връзката им изобщо щеше да оцелее?