— Хелън… — бавно започна той и тя забеляза колко спокойно говори, като човек, който се обръща към изплашено дете. — Ами вчера? Двамата с теб подписахме никах, нали? Сега сме женени пред очите на Всемилостивия. — Той й се усмихна леко. — Изпълнихме дълга си — ти и аз, към родителите си, както е пожелал Той, и ще се постараем да извлечем най-доброто от положението. И ти също го вярваш, нали?
Зашеметена, тя остана мълчалива.
— Обещавам ти, че съм много внимателен човек. — Той се пресегна към мястото й, взе ръката й и я погали. — И аз не го исках. Но ако се откажем от егоистичните си желания, тогава ще намерим истински мир, инш Аллах. Мисля, че и ти вярваш в това, нали?
Парченцата от пъзела се подредиха по местата си бавно и с ужасна яснота за Хелън.
Онази „приятелска церемония“ не беше нищо подобно. Беше нейният никах. Обвързващата годежна церемония между мюсюлманите — в очите на бога все едно бяха женени.
Главата й се замая. Да, майка й го бе казала — годежна церемония. Хелън просто не бе настояла да й обясни. Дали нарочно не си бе затворила ушите? Когато баба бе чел от свещения коран, да й прости господ, не бе обърнала особено внимание. Но с готовност бе присъствала на церемонията. Ахмед нямаше и представа, че тя не е съгласна да стане негова жена.
— Нашите родители прецениха, че така е най-добре — откровено призна той. — Истината е, че аз вече изгубих единствената си голяма любов. Бих могъл да живея самотен до края на дните си. Но те решиха друго. А мисля, че двамата с теб можем да бъдем приятели, нали? Не е ли така?
Хелън разбра мигновено. Беше подценила баща си и майка си. Дори и сега не ги обвиняваше. Не изпитваше гняв. Баща й и майка й бяха оплели мрежите си и й бяха уредили женитба по старата традиция. И тя, вярващата мюсюлманка, трябваше да признае, че бе приела никах по собствена воля, след като й бе казано какво представлява…
Някой имам вероятно би й казал, че договорът не е валиден. Но Хелън погледна към по-големия от нея Ахмед с лице, измъчено от дълга към родителите и в крайна сметка към бог. Инстинктивно усещаше, че той е добър човек. Това не бе негово дело. И Хелън бе достатъчно зряла, за да повярва, че стореното от родители й е резултат от голямата им любов към нея. Знаеше, че и собственият им брак е бил уреден, но и много добре знаеше, че бяха много щастливи.
Ахмед държеше ръката й.
Хелън нямаше желание да го посрами или унижи. В крайна сметка американският й паспорт бе у нея. Каквито и да бяха добронамерените планове на родителите й, тя бе свободна жена.
Но нямаше да нарани този мъж. Нито родителите си. Щеше да се разведе — след приличен срок естествено.
— Да. Можем да бъдем добри приятели — съгласи се тя с великодушна усмивка.
— Това е добре. — Той се усмихна ведро насреща й.
— А приятелите трябва да бъдат откровени — продължи Хелън. — Тогава, кажи ми, защо не искаше да сключим никах?
Ахмед пое дълбоко въздух и въздъхна:
— Не искам да те обидя.
— Няма.
— Казваше се Фирял — каза той накрая. — Мислех… ами, мислех, че сме създадени един за друг: Тя не беше от добро семейство, но я виждах в джамията всеки ден. Един път я спрях отпред и заговорихме. Тя беше изключителна жена. Работеше за Министерството на античните паметници.
Фирял беше красива, скромна и много умна — заяви той със страст.
Хелън се почувства странно развълнувана. Никого в нейния живот, никого не бе обичала по този начин.
— Но родителите ти не са одобрили?
— Това нямаше да ме спре — твърдо заяви Ахмед. — Аз я обичах. — Той погледна към Хелън. — Тя почина — добави простичко. — Катастрофа. В натоварения трафик на Кайро. Толкова е прозаично.
— И не си искал да се жениш втори път?
— Дори не бях сгоден за нея. — Той замълча и се загледа през малкото прозорче към безоблачното небе под тях.
А не си истински сгоден и за мен. Хелън взе слушалките от седалката си и ги включи. Щеше да остане в дома на Ахмед за около седмица, а после, щом разводът приключеше, щеше да се върне у дома. Баща й е имал добри намерения, но това не бе за нея. Тя щеше сама да уреди брака си — за мъж, който всъщност иска да бъде неин съпруг.
— Сали. Обажда се Джейн.
Сали сграбчи слушалката.
— Как си? Къде си?
— На летището в Лос Анджелис — отвърна Джейн. Звучеше напрегнато и отчаяно и Сали изтръпна, когато я чу. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?