— Работя минимум седемдесет и пет часа на седмица, понякога и повече, на минимална надница. Това прави двеста и петдесет долара седмично.
— Отсега нататък заплатата ти става четиридесет хиляди долара основна годишна заплата. Ще има и допълнителни стимули — ще ти изпратя договора. Премията, която получаваш при подписването му, е пет хиляди долара — можеш да си вземеш чека още днес, както и служебна кола. Младшите мениджъри разполагат с „Форд“. Можеш да си избереш цвят, стига да е черен.
Джейн седеше безмълвна.
— Благодаря ви, господин Евънс — каза тя накрая. — Много ви благодаря.
— Не те чух да казваш, че не можеш да повярваш — отбеляза той.
— Но аз мога да повярвам — хладно отсече тя. — Вярвах го от самото начало. Затова дойдох тук.
Той се изправи, показвайки, че разговорът е приключил, и й подаде ръка.
— Значи планът ти работи.
Тя си позволи да се усмихне леко.
— Да, работи.
— Не знам защо трябва да си тръгваш? — Хазяйката й се цупеше. — Първия път, когато се срещнахме, много искаше това място.
— И удържах на думата си. — Джейн я погледна спокойно. — Преди това беше една мръсна дупка, а сега е студентско жилище. Ако сте умна, ще го продадете. Иначе пак ще се съсипе и това ще означава да изгубите готови пари.
— Голяма уста имаш, девойче. — Жената огледа апартамента. Беше светъл, чист, боядисан в блестящо бяло, с красиви завеси и мебели. Вътре миришеше хубаво и не се виждаха буболечки. Много й се щеше да направи забележка на надменната госпожица, но прекрасното състояние на жилището не й даваше възможност. Мамка му! Един майстор щеше да й вземе цяло състояние, за да му придаде този изискан вид. Трябваше да признае, че наемът от двеста долара си имаше и много приятен бонус. — Да не би да си си намерила богат приятел? — присмя се тя.
— Не. Намерих си истинска работа и кола. Както ви казах.
Хазяйката се предаде. Освен всичко друго нещо й подсказваше, че не е особено добра идея да си създава неприятел в лицето на тази млада жена.
— Ами, браво. Апартаментът изглежда добре. Благодаря — неохотно каза тя.
Джейн леко наведе глава настрани.
— Сега сигурно ще си намериш нещо под наем в някой скъп квартал, нали? Някой от ония лъскави апартаменти в „Парк ла Брея“?
— Под наем ли? — Джейн се засмя пренебрежително. — Никога повече няма да живея под наем. Ще си купя собствена къща.
Дванадесета глава
— Ето, че пристигнахме — каза Ахмед. — Маш Аллах.
Намираха се на оживена уличка в Кайро и Хелън бе изморена и измъчена от жегата. Полетът бе дълъг, а градът й изглеждаше странен; дори и след Лос Анджелис й се струваше смазващ — невероятното движение по улиците, постоянното свирене на клаксони, работниците с велосипеди, задушаващото усещане за прахоляк във въздуха.
Чувстваше се не в свои води. Изгубена — а и леко засрамена. Хелън бе чужденка и в Лос Анджелис — с прекалено мургава кожа, прекалено арабски черти, защитавана само от приятелките си. Майчиният й език бе силно закърнял; мислеше на английски и се мъчеше да намери точните думи на египетски. Ярките цветове на билбордовете с усмихнати лица я смущаваха; не можеше да прочете надписите на арабски.
Хелън се чувстваше разкъсана между две култури, без да е на мястото си в нито едната.
— Маш Аллах — повтори тя и сведе глава.
Каквото и да станеше, тя бе решена да се възползва от времето си тук. Колко ли дни бяха нужни, за да се уреди развод? Първо да се изкъпят, да похапнат и да се наспят, а на сутринта щеше да обсъди всичко открито с Ахмед. Но след като бе попаднала тук, Хелън се закле да използва времето — седмица, а може би и повече, за да си припомни собствения си език и да опознае народа си. А когато се прибереше у дома, щеше да помоли баба за учител по арабски или пък биха могли да престанат да говорят на английски у дома.
Входната врата бе скрита, приличаше на таен вход — боядисана в сиво малка вратичка, разположена безлично в стената на градската улица. Докато Хелън чакаше до куфарите, Ахмед бръкна в джоба си и измъкна малък месингов ключ, който й се стори много стар и със сложна резба. Той го пъхна в ключалката, тя чу изщракване и тропане — сякаш се наместваха парченца от пъзел, и после малката врата се отвори, тежко увиснала на пантите. Наложи се да се наведе, за да влезе, а после се озоваха вътре. Ахмед спря да се помоли, когато влязоха в двора.