Тя се озърна наоколо. Мястото бе направо вълшебно. Когато малката врата се затвори, звуците от улицата изчезнаха. Стоеше зад висока древна ограда, чиито стени бяха дебели поне метър и достатъчно здрави, за да заглушат уличното движение. Височината им осигуряваше естествена сянка. Градината бе зелена. Кичести палми, цели седем на брой, бяха разположени на стратегически места край чакълените алеи. Малки тухлички, боядисани в синьо, ограждаха цветните лехи, пълни с азалии, цъфтящи кактуси и цели редици лилиуми. В четирите ъгъла на градината имаше ниски фонтани, които бълбукаха жизнерадостно; водата се разливаше в квадратни басейнчета и придаваше влажност на въздуха като в истински оазис. В дърветата имаше птички, които чуруликаха; тя забеляза, че Ахмед е скрил на няколко места хранилки и къщички за тях. Край цветята прехвърчаха пеперуди.
Градината бе оградена от римска колонада. Покрай външната страна имаше покрита алея с големи каменни плочи като в европейска църква, а арките над колоните бяха покрити с мозайки в марокански стил — малки стъклени квадратчета в синьо и зелено. Ислямска архитектура и стил, които изпълниха сърцето й с неочаквано удоволствие.
— Това е нашата къща. — За първи път Ахмед й се усмихна топло. — Работих върху нея много години. Особено в градината. Надявам се, че ти харесва, тъй като това е името ти.
Тя кимна. Хелън Яна — ал яна — градина. Винаги бе харесвала тази част от името си.
Сега се огледа и се опита да попие всичко с очи.
— Одобряваш ли я? — В гласа му звучеше надежда. Тя се развълнува от това, че Ахмед търсеше одобрението й.
— Харесва ми. — Хелън кимна. — Красива е.
— Не е богата, нито голяма къща — извинително каза той.
— Бизнесът ми не е чак толкова добър, поне засега. Но ще ти хареса, надявам се.
— Можем да опитаме да говорим на арабски — предложи Хелън и мина на тромав арабски.
— Забравила си го? — Ахмед заговори меко и се вгледа в очите й с нова увереност. Сякаш я преценяваше. — Аз ще ти го припомня — каза той. — Ще те науча.
За удивление на самата Хелън, стомахът й се разбунтува. Изчерви се и сведе очи. Някакво пърхане — желание, осъзна тя — пълзеше бавно вътре в нея.
За да прикрие смущението си, тя каза:
— Бих искала да се изкъпя…
— Разбира се. Колко си изморена? Ще се справиш ли с вечерята?
Беше замаяна от изтощение, но кимна все така смутена.
— А после… в леглото.
Хелън рязко вдигна глава. Продължаваше да я гледа с онзи поглед. Тя отвори уста, без да знае как да започне, а Ахмед вдигна ръка и погали с пръст устните й — нежно и собственически.
— Уплашена си — като кобилка преди оседлаване. Не, не тази вечер. Не те искам уморена. Искам те напълно будна.
— Банята… — прошепна тя с пресъхнала уста. — Моля?
Той се ухили, протегна ръка и й отвори къщата. Докато влизаше, Хелън усещаше как Ахмед я гледа. Желае я.
Но не знаеше какво изпитва самата тя.
Къщата не бе толкова забележителна като малката градина. Имаше красиви плочки, стара дървена ламперия. Стори й се красива, скромна и удобна. Три големи спални — господарската спалня с баня и две помещения за преобличане; кухня, стаи за слугите, заети в момента; всекидневна и трапезария, както и малка, пищно подредена стая за молитви с постелки и прозорец с изглед към Мека.
Но каква украса само! Всяка стая бе застлана с безценно произведение на изкуството — персийски копринени килими и грубо изтъкани постелки — всички бяха великолепни и придаваха на дома красота. Имаше мозайки и месингови лампи, които хвърляха сложни шарки по стените, където имаше изписани арабски текстове. Навсякъде имаше стъклени вази и скулптури — дребни неща, но грижливо подбрани. Къщата й заприлича на музей, но обитаем, топъл. Слугите, които минаваха забързани, облечени в много широки ленени панталони и ризи или традиционни роби, я поздравяваха любезно и изглеждаха истински доволни, че Ахмед си е у дома. Той ги представяше на Хелън и тя отвръщаше учтиво.
Сега, когато моментът бе отминал, тя се бе съвзела. Постепенно връщаше самообладанието си.
— И аз ще се изкъпя. — Ахмед се отдръпна встрани от господарската спалня. — Когато си готова, слез долу. Приготвили са ни лека вечеря.