Той се усмихна, но в очите му се четеше интерес.
— И как предлагаш да стане това?
— Трябва да започнем да изнасяме — уверено заяви тя. — В Америка. В ексклузивните магазини. Може би най-напред в някоя галерия. Някоя много реномирана. — Хайя мина на английски. — Нали си чувал онзи американски израз: „Продавай образа, а не стоката“? Приятелката ми Сали ме научи на това.
Той се засмя.
— Харесва ми.
— Аз мога да помогна — настоя тя. — Говоря перфектно английски. Освен това познавам и тях — най-богатите американци, знам какво искат, какво купуват. Нека стана твой директор по износа. Нека да работя за теб.
Ахмед я прегърна през кръста.
— Ти и сега работиш за мен.
— Това не е работа.
— И вече ти казах, че не искам да ме изоставяш и да ходиш в Щатите. Дори и само за седмица.
— Тогава ела с мен — помъчи се да го убеди тя. — Ела с мен. Мога да те науча на по-добър английски. Както ти ме учиш на арабски. А и аз познавам разни хора. Говорих с баща си…
Той се замисли.
— Наистина ли смяташ, че мога да ги продавам по-добре?
— Несъмнено — уверено отвърна тя.
Ахмед се наведе и я целуна страстно по устата.
— Тогава да опитаме — каза той.
Вярваше на жена си. Тя беше млада, но много умна. В нея имаше качества, на които един мъж можеше да разчита. Двамата можеха да са партньори в бизнеса, както и в живота. Нека тя да му помогне за това ново начало, а после той щеше да поеме контрола. И без друго тя скоро щеше да е заета в детската стая.
— Мога ли да се обадя пак у дома? — с грейнало лице попита Хайя.
Той леко се засегна.
— Никога не съм те спирал.
— Значи не възразяваш? Мога ли да кажа на баба̀, че пристигаме?
Ахмед се притисна към нея.
— Още от първата нощ вярвам в теб, Хайя. Нека да опитаме.
Седемнадесета глава
Беше направо смайващо колко бързо светът на Сали се срути.
Новината за смъртта на баща й бе изтекла от някой от онези кръвопийци в адвокатската кантора. Съобщиха я по радиото и дори стигна до телевизията, преди някой да се обади в „Грийн Гейбълс“. Мона бе в салона за красота по това време. Шофьорът й я бе извел навън и я бе закарал вкъщи, разплакана и преследвана от папараци.
Сали бе отказала да повярва. Бе изтичала от училище — и никой не бе посмял да й се подиграе, дори и Джули — в онзи първи ден, и се бе развикала, че иска да говори с полицията, а после бе нарекла всички лъжци, когато се бяха опитали да й съобщят какво е станало.
Докато бе жива, нямаше да забрави онзи ден. Пронизващата ярост на загубата, ужасното свиване дълбоко вътре в нея. Фотографите, които като скакалци бяха наобиколили дома й, репортерските хеликоптери, които бръмчаха силно над главите им и безочливо осветяваха с прожекторите си моравата им. Бе се спуснала да прегърне хлипащата си и напълно изгубила контрол майка, а после и да изключи телевизора, на който се виждаше как качват върху носилка едрото тяло на баща й, покрито със синя мушама.
— Те ми крещяха — задавено се обади Мона. — Нарекоха ме „веселата вдовица“.
Макар и потънала в мъката си, Сали усети как яростта й се надига и блокира достъпа на въздух, така че едва можеше да диша. Мръсници! Някакъв остроумен негодник й бе подвикнал, докато бялата й лимузина минаваше през портата:
— Хей, сладурче! Нали сега си най-богата наследничка в Америка?
Какво, по дяволите, знае той? — мислеше си Сали, а сълзите напираха и безпомощно се търкулнаха по бузите й. Нима не разбираше, че тя изобщо не се интересува от парите? Че би дала и последния си цент само за още една минутка в прегръдките на баща си?
За първи път в охолния си и приказен живот Сали Ласитър изпитваше мъка и загуба. Опустошението почти я смаза. Всеки миг си казваше, че повече никога няма да говори с баща си. Не и в този свят. Колкото и дълго да живее. Той никога нямаше да я заведе пред олтара, никога нямаше да гушне децата й…
Беше тежко. Болката бе като ураган, който блъскаше всички прозорчета на сърцето и достойнството й.
И всичко щеше да стане още много, много по-лошо.
Следващите месеци бяха истинска мъгла от болка и страх. Най-напред погребението — имаше отдавна изгубени роднини и хора, които Сали почти не бе виждала през живота си, изпълзели незнайно откъде; имаше и представители на различни благотворителни фондации и колежи, разни лобисти и всички те идваха с протегнати ръце и търсеха пари. Сали бе хвърлила шепа пръст и една роза върху ковчега на баща си. После се отдалечи от гроба. Опитваше се да подкрепя майка си, която направо се разпадаше.