— Разбира се. Става.
— Ами Хелън?
— Когато меденият й месец свърши, тя ще се обади. Ще видиш.
— Приятелки завинаги — каза Сали. Опитваше се да бъде силна, но гласът й потрепна.
— Завинаги — повтори Джейн. Обви ръце около Сали и я притисна в здрава мечешка прегръдка, а после, много нетипично за нея, я целуна по бузата.
— Ще ида да доведа мама. Най-добре да тръгваме. Мразя сбогуванията.
— Това не е сбогуване — настоя Джейн. — Само довиждане.
Сали само кимна, тъй като не вярваше, че ще успее да каже каквото и да било, без да се разплаче, и изтича към „Грийн Гейбълс“ да намери майка си.
Когато се изгуби от погледа й, Джейн тихичко се прокрадна след нея. Отиде до стаята на Сали, взе мечето и се върна до микробуса, за да го пъхне в най-големия куфар. Това бе по-меката страна от характера й — уязвимата Джейн, но нещастието на Сали предизвикваше нежност у нея.
Искаше Сал да си има приятел, защото точно сега Джейн не мислеше, че някога ще я види отново.
Осемнадесета глава
— Е, ето ви и вас. — Емили Харис погледна от Сали към Мона и момичето потръпна вътрешно.
Бяха седнали доста неудобно на плюшения диван отпреди Гражданската война на братовчедката Емили, в малък и много пищно обзаведен, но безличен салон за гости и Сали се чувстваше толкова не на място, колкото просяк на бал. Братовчедка й седеше сковано, прилично облечена в бяла поплинена блуза и дълга памучна пола, докато Мона бе истинска развалина. Сали се бе постарала да приведе в ред майка си, доколкото й бе по силите, преди да напуснат последния хотел по пътя си тази сутрин. Бе я накарала да си измие зъбите и да се изплакне с вода за уста, макар да подозираше, че Мона гълта ментовата течност само заради алкохола. Беше осемпроцентов разтвор, почти като бира. Нямаше как да измие косата й — Сали не бе достатъчно силна, за да се пребори физически с майка си, така че трябваше да се задоволи само с разресване, прибиране в стегната конска опашка и напръскване с лак. Това поне донякъде щеше да премахне миризмата на мръсотия и пот. Мона се бе съгласила да влезе под душа, което си бе истинско чудо, макар че когато Сали бе надникнала да провери, забеляза, че тя не се къпе, а само стои, облегната на стената, докато водата я облива.
Истината бе, че Сали бе уплашена. Депресията бе превърнала Мона в друг човек. Безпомощен, болен човек, апатичен и безжизнен. Ако оставеше на нея, майка й изобщо нямаше да стане от леглото.
Внезапният шок и загубата бяха прекалено голяма тежест за майка й. Смъртта на единствения мъж, когото някога бе обичала, бе съсипала Мона, но после на главата й се бе струпало и всичко останало и това просто я довърши. Скандалът, срамът, репортажите по телевизията… И всичките й приятелки от охолните дни се бяха стопили като ланския сняг.
Когато парите се бяха изпарили, същото се случи и със светските познати на Мона. Половината се бяха скрили още преди погребението, уплашени да не се появят в новините край гроба на световноизвестен измамник. Другата половина бяха изчезнали един по един, докато адвокатите и федералните агенти замразяваха сметките им. Сюзън Ърмин, уж най-добра приятелка на майка й и съпруга на сенатор, внезапно бе разбрала, че трябва да замине за Вашингтон. Мили Фосет и съпругът й бяха хукнали на околосветско пътешествие. Лола Монтез дори се бе обадила по телефона, за да каже, че са били измамени от цялото семейство и че вече не са приятелки. Тогава майка й се бе разплакала, за миг бе останала толкова шокирана, че апатията я бе напуснала. Но Сали бе истински благодарна на Лола. Тя поне бе имала кураж. Поне им бе казала истината.
Семейство Ласитър, доскорошните крале милиардери на Бевърли Хилс, бяха презрени парии. Сега Сали забелязваше същото предпазливо и отвратено изражение в очите на братовчедката Емили. Племенницата на баща й бе сключила невероятно изгоден брак, омъжвайки се в стар род от щата Каролина, и никак не одобряваше леля си — необразована барманка от работническо семейство, която Поли Ласитър бе измъкнал от калта преди двайсет години.
— Ами, да — повтори тя с широка и студена усмивка. — Истинска изненада е да ви видя двете тук. Какво мога да направя за вас?
— Напуснахме Лос Анджелис завинаги — каза Сали, поемайки нещата в свои ръце. — Ще се установим в родното си място. В Тексас, близо до семейството.
Семейство, как ли пък не. Каква ирония. Единственият близък, който Сали имаше на този свят, седеше до нея и зяпаше, без да вижда нищо.