— Не съм сигурна, че това е добра идея — каза братовчедката Емили и се усмихна още по-широко. — Сигурно имате приятели в Лос Анджелис. Вече едва ли може да се каже, че сте тексасци.
— Аз съм родена тук — възрази Сали. — Тук е минало детството ми. И аз съм толкова привързана към Тексас, колкото и ти. А и си една от най-близките ни роднини.
Ето, че го каза. Сега оставаше да чака и да чуе отговора на братовчедката. Емили бе много богата дама. Не колкото в петролния бизнес, но богатството й бе дошло от старите плантации. Починалият й съпруг й бе оставил в наследство много земя, както и няколко големи жилищни комплекса. Тя спокойно можеше да преобърне живота им, стига да поискаше. Можеше да им осигури апартамент, в който да живеят, хубава кола, някаква работа в офис. Нещо не особено натоварващо, с което Мона да запълва времето си.
— Мисля, че е най-добре да изясним някои неща — отвърна по-възрастната жена. — Когато чичо Поли замина за Калифорния, ами, повечето от нас сметнаха, че така е най-добре. Имаше известна дистанция, ако разбираш. Никога не сме били особено близки. Вие никога не сте ми идвали на гости, нито пък аз съм ви гостувала. В този смисъл, не сме истинско голямо семейство. И трябва да ти кажа, Мона — тя се обърна и отправи острите си думи към жената, която седеше с безизразен поглед, облегната в ъгъла на дивана й, — че съм много разочарована от теб и чичо. Вие сте крали от отрудените хорица…
Сали скочи.
— Татко не е правил нищо подобно!
Дълбока въздишка.
— Правителството твърди друго. А сега ми се появявате тук, бедни като църковни мишки, посрамени… Кълна ти се, Мона, надушвам алкохол в дъха ти в десет сутринта. Е, според мен си го заслужаваш.
— Разбирам. Благодаря ти за гостоприемството. — Сали отметна златистата си коса предизвикателно. — Хайде, мамо. Тръгваме си.
— Съжалявам, но мисля, че е най-добре нещата да се казват открито. Имам положение в обществото…
— Да. — Сали впрегна всичките си сили и вдигна майка си на крака. — Добре е да знаем какви са ни отношенията. Ти определено не си ни никаква роднина. И да, редно е да съжаляваш. Жалко е подобно поведение от една християнка.
Сълзите бяха готови да се търкулнат от очите й. Беше уморена, изтощена. Гърбът я болеше от дългите дни зад волана, нямаше къде да отиде, а последната й надежда я гледаше насреща с пълно презрение.
— Моля, напуснете къщата ми — каза Емили Харис и почервеня от гняв.
— Не се тревожи. Повече няма да те безпокоим. — Сали вирна брадичка и изпъна крехките си рамене. — Но и няма да забравя това.
— Както искаш — отвърна братовчедка й, която вървеше по петите им, докато Сали влачеше препъващата се Мона към вратата. — Но аз определено ще гледам да забравя. Твоето семейство посрами всички ни.
Сали избута майка си от просторната и елегантна веранда, която им се бе сторила толкова гостоприемна, когато я бяха зърнали за първи път — цялата боядисана в бяло, с плетени диванчета и купища възглавници, като истинска старомодна веранда от Юга.
— И не се връщайте повече — извика Емили, докато Сали отваряше вратата на микробуса и помагаше на майка си да се качи. — Имаме охрана.
И след това затръшна вратата.
— А сега, какво? — попита Мона, докато Сали обръщаше гневно микробуса и бършеше сълзите си. — Къде ще идем? Боли ме глава.
— Не се тревожи, мамо. — Сали нямаше да се предаде. Наред със срама и страха, в душата й кипеше силен гняв, който я поддържаше силна. — Ще се справим. Имаме малко пари, ще ни стигнат да си наемем жилище. Виж. — Тя зави наляво към Хартфърд, най-близкия град според пътните знаци, и намали, когато стигнаха до главната улица. — Това градче си има всичко. — Сали махна с ръка, докато минаваха през него. — Виж, аптека… банки… поща… железопътна гара.
Градчето бе малко и къщите съвсем не бяха големи — място за работещите от средната класа, мигновено прецени Сали. Каквито бяха те двете отсега нататък.
Тихо място. Никому неизвестно американско градче. Имаше си дори и гимназия. Идеално.
— Хайде да спрем да си купим местен вестник — реши Сали. — До края на деня ще съм намерила къща и ще сме подписали договор за наем. Това е домът ни.
Погледна майка си, която се взираше в таблото и не проявяваше никакъв интерес.
— Тук ще бъдем щастливи — настоя дръзко Сали. Но дори и тя не си вярваше.
Потруди се здраво. Най-напред трябваше да намери жилище. Още същия следобед Сали обиколи доста апартаменти — повечето мизерни дупки, в които боята по стените се белеше, както и къщи, на които покривите течаха или имаха плесен. Най-накрая, след като се принуди да вдигне цената, намери еднофамилна къща с две спални в жилищен комплекс на края на главната улица на Хартфърд, близо до аптека и сервиз. Мястото бе лошо, но си имаше всичко необходимо — беше спретнато и чисто, със съвсем малък заден двор, за който да се грижат. Сали остави като депозит три месечни наема, за да избегне плащане с кредитна карта и въздъхна облекчено. Водата и тока бяха свързани. Нямаше хлебарки. Беден, но съвсем приличен дом. И можеше да си позволи да плаща наема поне за няколко години.