— Вече си пила прекалено.
Голяма сълза на самосъжаление се търкулна по бузата на майка й.
— Защо не ме оставиш на мира? — завалено се оплака тя.
— Не мога ли да получа поне някакво малко удоволствие в този живот… Него го няма… няма го вече.
— Знам. — Сали се бореше със собствените си сълзи. — Няма го вече, мамо. И не би искал да те вижда такава.
Мона посегна да се хване за мивката за опора, не успя и падна; бутилката се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Тя избухна в шумен пиянски плач.
— Трябва да излезем — хлипаше тя. — Трябва да идем за още. Тук вече няма нищо.
И слава богу — мислеше си Сали.
Отиде до майка си, като внимаваше къде стъпва заради стъклата.
— Няма нищо, мамо. Аз ще почистя. Ти ела насам. Само си полегни…
— Да… ще полегна.
— Насам. — Сали бе крехко момиче, но беше силна и заякваше все повече. Напоследък често й се налагаше да мъкне напълно отпуснатото тяло на Мона из къщата.
— Не се чувствам много добре…
Лицето на Мона бе добило зеленикав цвят. Сали побърза да я избута към тоалетната. Слава богу, че бе на долния етаж.
— Давай, ще се почувстваш по-добре…
Мона вече бе паднала на колене и повръщаше неконтролируемо.
Сали се облегна на стената и се помъчи да погледне на нещата откъм добрата им страна. Това бе ужасно противно, но поне майка й щеше да изпразни стомаха си. Страхуваше се, че някой ден Мона ще заспи и ще се задави, докато повръща, като някоя рок звезда от седемдесетте, само че без блясъка. Или просто ще умре от алкохолно отравяне.
Бе спуснала щорите. Сега къщата им бе с постоянно спуснати кепенци и живееха в затъмнение и сумрак, като в някакъв филм на Спилбърг точно преди да дойдат извънземните. Но Сали се бе научила да се оправя, използвайки само мизерните слънчеви лъчи, които се промъкваха през пролуките на капаците на прашните прозорци. В никакъв случай не искаше някой от съседите да види майка й в този вид. Или по-лошо, някой репортер…
Бяха допълзели и тук, проклетите лешояди. Беше се научила да се справя с тях. Когато я причакваха на път за новото държавно училище, Сали просто се усмихваше и казваше, че все още свиква с новото място, а майка й е в траур. После отбелязваше, че градът е много хубав. Че баща й винаги я е учил, че трябва да вземе лимоните, които животът й предлага, и да си направи от тях лимонада.
А после учтиво напомняше на фотографа, че тя все още е непълнолетна ученичка на път за училище. Биха ли били така добри да се махнат от пътя й?
Това винаги вършеше работа. Дали заради страха от съдебно преследване, или от срам, но винаги я оставяха на мира.
Имаше и статии с техни снимки в жълтата преса. „Смелата Сали започва отначало“, „Сали Ласитър подкрепя майка си“. Историята предизвикваше интереса на хората, но беше по-добре от другата алтернатива — ужасните журналистически писания, които обвиняваха нея и майка й, че живеят на гърба на бедните.
Имаше го и това, разбира се — крясъци по телефона късно нощем, пълни с омраза писма, в които хората наричаха майка й „алчна кучка“ и ги обвиняваха, че са скрили милионите си в Швейцария или в сметки на Кайманите. Сали се стараеше да не забравя, че тези хорица са загубили всичко. „Ласитър Ойл Инкорпорейтид“ бе фалирала, пенсионните фондове на работниците се бяха изпарили, а повечето от старите приятели на баща й на важни постове в компанията бяха в затвора.
Толкова по-добре — макар че предпочиташе да ги види мъртви. Те бяха убийци — бяха убили скъпия й баща.
А случилото се бавно убиваше майка й.
Сали се бореше с мъката си. Налагаше й се. В семейството можеше да има само един болен, а майка й вече бе заела това място. Докато тя се бе опитала да събере парчетата, само най-основното — да говори с полицаите, да даде показания под клетва, да оспорва съдебните решения за фалита. — Мона се бе гмурнала в бистрите и притъпяващи болката дълбини на бутилката водка и явно скоро нямаше да изплува оттам.
Но Сали бе открила дълбоко в себе си желязна сърцевина. Като прощален подарък от баща й, може би.
Тя знаеше, че не е гениален мозък като Джейн, нито умна като Хелън. Хелън бе толкова грациозна и дипломатична, с аристократична женственост, а Джейн бе начетената англичанка, но и двете момичета бяха много по-образовани и изтънчени от тексаската красавица, на която животът й бе поднесен на тепсия.
Само че Сали притежаваше нещо много важно. У нея имаше нещо повече от дълга руса коса, безупречни крака и хубав тен. Това беше нейният практичен и комбинативен ум. Знаеше как да се пласира и как да се възползва от ситуацията.