Напук на всичко, тя бе успяла — и все още успяваше, да промени историята им от разказ за „вдовицата на крадливия мошеник“ в история за „смелите оцеляващи“. Бе договорила споразумение с данъчните власти, според което поне се бяха отървали от всякакви кредитори. И се бе научила да пазарува с ограничен бюджет. Погрижи се да се запише в училище, а майка си записа за социални помощи и медицински грижи.
Сали не се срамуваше да се обърне към социални грижи, не можеше да си го позволи.
Най-важното бе да се погрижи за майка си. Нямаше нищо против репортерите да обсаждат нея, но не можеше да понесе мисълта да видят развалината, в която се бе превърнала майка й — вечно пияна повлекана, която вървеше към самоубийство и напълно бе забравила всякакъв срам.
Не. Макар че никакви репортери не се бяха мяркали от месеци насам, Сали все пак държеше щорите спуснати. За всеки случай.
Докато Мона се напъваше и повръщаше, Сали огледа дома им. Това се превръщаше в ежедневие. Слагаше майка си в леглото, караше я да изпие чаша вода и да глътне два аспирина, после почистваше къщата, докато майка й хъркаше, потънала в безпаметен пиянски сън.
Започваше да харесва чистенето. Така получаваше поне някакво усещане за контрол над ситуацията. Поне домът им нямаше да е място, от което да се срамуват.
Мона се напъна за последен път и после падна безсилна.
Сали тихо отиде до мивката, намокри една кърпа и изми лицето й. Пусна водата в тоалетната чиния и вдигна майка си, за да я закара във всекидневната. Мона вече бе унесена — нямаше как да я качи по стълбите.
Внимателно я завъртя настрани, в случай че отново й стане лошо, и я зави с одеяло. Никаква вода — тя спеше безпаметно.
После се качи горе в своята стая. Да помисли.
Стаята на Сали бе истинско райско кътче. Малка като кутийка, естествено — само гардеробната й в имението бе два пъти по-голяма от нея. Но тя я бе украсила, доколкото бе във възможностите й, с евтини стоки от „Уол Март“ — малки розови възглавнички и цветни воали, на перваза имаше свежи цветя, дрехите й висяха прилежно в гардероба и бе сложила свещи, които осветяваха нежно стаята нощем. Миришеше приятно и изглеждаше свежо, а точно над бюрото си Сали бе окачила в рамка снимка на Лагуна бийч, Калифорния.
Под снимката имаше календар и сега забеляза, че следващият ден е ограден с кръгче. О, вярно! Рожденият й ден.
Ами, да, мрачно си помисли тя. Честит рожден ден. На мен.
Цяла година бе изминала тук. Година на страдания. Момчетата я зяпаха нахално, а момичетата я тормозеха в онова малко и забутано училище, в което учениците се задоволяваха с ниските си оценки и само гледаха да минат в следващия клас. Тук ги нямаше Джейн и Хелън. И като знаеха, че си няма приятели, момчетата й налитаха. Едно дори й бе предложило пари…
Сали отвори прозореца, за да влезе малко свеж зимен въздух. Беше по-студено от обичайното, в съответствие с настроението й.
Имаше нужда от промяна. Отчаяно.
Но какво можеше да направи?
И тогава я осени идеята. Седемнадесет — на следващия ден ставаше на седемнадесет. Можеше да напусне училище. Защо не? Не й предлагаше нищо. Посредствени резултати на финалните изпити, а нямаше пари да плаща за следване в университет. Да посещава общинския колеж, бе безсмислено.
Сали нямаше никакви колебания. Не беше нито достатъчно умна, нито достатъчно квалифицирана, за да работи за някого, да стои в някакъв си офис. Там я очакваше само мизерна надница и скучен живот. Най-доброто, на което можеше да се надява евентуално, бе място на мениджър от средно ниво и може би самостоятелна еднофамилна къща в Далас.
Не, по дяволите. Ако искаше да й се случи нещо по-добро, трябваше сама да си го направи.
Искаше й се да скочи и да се разхожда напред-назад, само че в стаята нямаше място. Сали се усмихна на тази ирония и се погледна в огледалото. С какво разполагаше в крайна сметка? Какво имаше тя, което другите не можеха да предложат?
Ами, красота, естествено. Но в Тексас имаше много хубави момичета. И все пак имаше и още нещо. Беше облечена с тясно сако, вталено в кръста, чорапи с ръб и къса плисирана пола — това май бяха единствените прилични дрехи в магазина с намалени стоки, но пък й стояха идеално. Дори и след като се бе наложило да продаде всичките си дизайнерски тоалети в интернет, Сали бе осъзнала с тръпка на удоволствие, че все пак може да изглежда добре. Въпреки, че й се подиграваха, като я наричаха „Барби“, момичетата в училищния двор имитираха стила й.