Ммм. Усмихна се на отражението си. Изглеждаше много добре.
После беше ред на грима. Това беше лесно, търсеше здравословен и младежки вид. Спирала, дебел пласт върху извити мигли, така че да отворят погледа. Сексапилно размазан черен молив, за да придаде небрежен вид. Малко хубав ръждив руж — отчасти руж и отчасти бронзант, истински цвят „тексаска роза“. Златисти сенки на очите. Блясък за устни в естествен цвят, прозрачен и със съвсем лек оттенък на розово, без молив. Лек парфюм и беше готова.
Сали обикновено не полагаше толкова усилия, но днес бе решила да използва всичко. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от видяното. Да. Приличаше на модел или на водачка на мажоретките на „Даласките каубои“. Всяко момче би поискало да бъде с нея, а всяко момиче би си пожелало да бъде като нея.
Погледна към училищната си униформа, която висеше прилежно окачена в гардероба. Вече не й трябваше. Взе я със закачалката и я преметна през лакът.
— Чао, мамо — извика тя, когато изтича по стълбите. — До после.
— Внимавай в училище — извика й Мона в отговор.
Сали се ухили. Е, добре. Щеше да се постарае.
Вратите на гимназията в Хартфърд бяха широко отворени — обикновено пристигаше половин час по-рано, но това бе, когато бе ученичка и идваше с автобуса. Днес бе дошла пеша.
Луси Дрю, отговорник по дисциплината, се бе облегнала на вратата. Очите й се разшириха.
— Трябва да ти напиша забележка за закъснение. Получаваш две черни точки — закъсняваш половин час. А какво е станало с униформата ти?
Луси бе съвсем нормално изглеждащо момиче — обикновено лице, кестенява коса, прилично тяло. Беше любезна със Сали, когато се бе появила тук за първи път, понякога дори бе сядала с нея на обяд, когато някоя от приятелките й беше болна.
— Напускам. — Ето, това се казваше пикантна клюка. — Можеш да кажеш на всички останали.
— Напускаш училище? Защо, не можеш да си позволиш да си плащаш храната в стола ли?
Сали се сви. Луси смяташе, че двете с майка й са бедни като просяци. Но истината бе, че след като в банката бяха останали само осем хиляди долара, нещата вървяха именно натам.
— Всичко си е наред — излъга тя. — Просто ми дойде до гуша от това място. Знаеш ли къде ще е Лео Фиск следващия час?
Луси се изчерви; като всички останали момичета в училище и тя бе влюбена в Лео. Той беше футболист, баща му имаше верига автомобилни сервизи и вече караше собствено „Порше“. Освен това имаше типичния вид на красавец от Тексас — гладко избръснат, ясно изразена челюст, строен и мускулест.
— Не съм сигурна — излъга на свой ред Луси, — но май има математика — добави тя.
— Супер. Благодаря.
Сали мина покрай нея и се запъти с наперена крачка към кабинета на директора, а Луси остана да зяпа и въздиша след нея. По дяволите. Нямаше нищо против да живее в малка къщичка с Мона Ласитър, стига само да можеше да изглежда така. Поне веднъж, само за един ден…
— Не разбирам. — Господин Роджърс — директорът, беше смаян. — Ти се справяше чудесно в клас, Сали.
Новината наистина го шокира. Роджърс харесваше русокосото момиче и му се възхищаваше. А и учителите й я смятаха за истински слънчев лъч — решителна и усърдна. Той познаваше лично хора, които бяха загубили спестяванията си при фалита на „Ласитър Ойл“, и бе настроен да намрази разглезената милиардерска дъщеря, която се бе появила внезапно тук, още щом бе разбрал коя е.
Но скоро бе станало ясно, че няма никакви милиарди. Каквото и да бе положението на семейство Ласитър, те определено не живееха нашироко. Правителството си бе свършило отлично работата и бе изцедило и последния цент от състоянието на Пол Ласитър. А в Хартфърд скоро се разбра, че майката има сериозни проблеми.
Сали се бе преборила с репортерите, след като бяха научили, че тя е тук, а после бе понесла стоически и подигравките, и присмеха в училище. Той никога не я бе виждал да флиртува с някого, нито пък да спи, с когото й падне, макар че определено не бе от престорено скромните девойки просто бе прекалено заета да държи под контрол живота си.